Ан Райс - Полунощ

Доколкото знаем, никой в Ню Орлиънс не разбрал за тази история. Майката на Берта по онова време била жива и очевидно не е заподозряла нищо, когато научила за смъртта на дъщеря си. Тя получила огромна сума от Стела като компенсация за загубата и наследниците на семейство Бекър говорили дълго за това.

Интересното за нас в тази история е мистериозният тъмнокос мъж - очевидно Лашър. Защото след забелязването му в каретата на Мери Бет, ние не разполагаме с друго негово описание от началото на двайсети век.

Наистина забележителното в този случай е, че бавачката е твърдяла, че бебето може да накара мъжа да се появи. Това ни кара да се зачудим дали Стела въобще е имала контрол върху ситуацията. И какво ли е мислела Мери Бет по този въпрос? И отново ще кажем, че нямаме никаква представа. Горката Берта Мари Бекър се е сблъскала сам-сама с този проблем, или поне така говори онзи запис.

Въпреки трагедията компанията не се върнала у дома. Кортланд написал едно «тъжно писмо» за случая на жена си и синовете си, като обяснил, че са наели «прекрасна италианка», която се грижела за Анта по-добре от бедната Берта.

Тази италианка била някъде към трийсетте и се казвала Мария Магдалена Габнели. Тя дори се върнала със семейството в Ню Орлиънс и останала бавачка на Анта, докато тя навършила девет години.

Нямаме сведения Мария Магдалена да е виждала Лашър. Тя живеела в къщата на Първа улица чак до смъртта си и никога не говорела с хора извън семейството. Семейните легенди говорят, че била много образована, можела да чете и да пише както на английски, така и на френски, освен на италиански, и имала «скандално минало».

Кортланд най-накрая напуснал спътниците си през 1923 година, когато тримата пристигнали в Ню Йорк. Там Стела, Лайънъл, бавачката и малката Анта останали в Гринидж Вилидж, където Стела се запознала с много интелектуалци и артисти и дори нарисувала няколко картини, които винаги наричала «доста отвратителни», написала няколко «противни» разказа и измайсторила «боклучави» скулптури. Накрая решила просто да се наслаждава на компанията на истинските творци.

Слуховете в Ню Йорк от онова време твърдят, че Стела е била изключително щедра. Давала огромни «подаяния» на художници и поети. Дори купила на един безпаричен писател пишеща машина, на някакъв художник триножник, а на един престарял поет подарила кола.

По това време Лайънъл подновил юридическото си обучение с един от нюйоркските Мейфеър (наследник на Клей Мейфеър, който се бил присъединил към потомците на Лестан в една нюйоркска фирма). Той прекарвал много време в музеите и често водел Стела на опера, която тя намирала за отегчителна, и на симфонични концерти, които понасяла по-добре. Водел я и на балет, на който тя искрено се наслаждавала.

Семейните легенди сред нюйоркските Мейфеър (станали достъпни за нас едва сега, тъй като никой не е разговарял с тях по онова време) обрисуват Лайънъл и Стела като абсолютно безгрижни и очарователни хора с неизчерпаема енергия, които се забавлявали постоянно и често чукали на вратите на родствениците си рано-рано сутринта.

Две фотографии, направени в Ню Йорк, показват Стела и Лайънъл усмихнати и щастливи. Лайънъл през целия си живот е бил строен мъж и имал зелените очи на баща си, съдия Макинтайър, както и червеникаворусата му коса. Двамата със Стела изобщо не си приличали и мнозина отбелязвали, че непознатите с изненада научавали, че двамата са брат и сестра, тъй като предполагали, че имат съвсем друга връзка.

Ако Стела е имала друг любовник, ние не знам нищо за него. Всъщност нейното име никога не е свързвано с когото и да било (поне до този момент) освен с Лайънъл, въпреки че била смятана за абсолютно безразборна в контактите си с млади мъже. Имаме сведения за двама младежи, хора на изкуството, които били страстно влюбени в нея, но Стела «отказала да се обвърже».

Всички сведения за Лайънъл отново и отново потвърждават, че той е бил тих и някак затворен човек. Много обичал да гледа как Стела танцува, как се смее и как се забавлява с приятелите си. Обичал и да танцува с нея, правел го постоянно и доста добре, но определено оставал в нейната сянка. Като че ли черпел жизнеността си от нея. А когато тя не била наоколо, се превръщал в нещо като «празно огледало». Бил почти незабележим.

Има и слухове, че в Ню Йорк е писал роман, но много болезнено приемал всяко напомняне за това, защото един по-стар романист подронил цялата му увереност, като му казал, че ръкописът е «пълен боклук».