Ан Райс - Полунощ

В отчаянието си започнах да говоря на Ромер:

- Какво да правя, Ромер! Знаеш, че това създание ще ме преследва чак до края на света.

Не получих отговор и реших, че съм си въобразил гласа му преди малко. Пък и знаех, че призракът може да заговори с неговия глас, ако продължа да мисля твърде дълго и усилено за Ромер, а това щеше да ме подлуди напълно.

Все още нищо не нарушаваше покоя. Небето изсветляваше. Чух по пътя зад мен да се задават карети. Полетата се пробуждаха. Щом стигнах до билото на възвишението, видях колониалния град под себе си и въздъхнах с огромно облекчение.

Една от колите приближаваше - малка паянтова дървена каруца, натоварена с плодове и зеленчуци за пазара, карана от двама светлокожи мулати. Те спряха и се втренчиха в мен. Аз заговорих на най-добрия си френски, че имам нужда от помощ и че Господ ще ги благослови, ако ми помогнат. После си спомних, че имам пари, поне преди имах, и зарових из джобовете си. Дадох на мулатите няколко ливри, които те приеха с благодарност, и аз се качих отзад на каруцата.

Облегнах се на огромна купчина зеленчуци и плодове и заспах. Каруцата се полюшваше и подскачаше, но аз се чувствах като в най-луксозната карета.

Щом потънах в сън, се видях отново в Амстердам, някаква ръка ме докосваше. Нежна ръка. Потупа ме по лявата длан и аз вдигнах дясната си ръка, за да отвърна със същото нежно потупване. Отворих очи и завъртях глава наляво. Видях изгорената и почерняла Дебора да се взира в мен - плешиво и сбръчкано същество, само сините очи бяха живи. Зъбите бяха оголени в ужасна усмивка под изгорените устни.

Изкрещях така силно, че изплаших коларите и коня. Изтърсих се на пътя, а конят препусна така, че мулатите не можаха да го спрат. Скоро вече бяха далече напред и превалиха билото.

Седнах с кръстосани крака и заплаках.

- Ах, ти, проклет дух! Какво искаш от мен, кажи ми, защо просто не ме убиеш. Със сигурност можеш да го направиш.

Не чух отговор, но знаех, че той е наблизо. Огледах се и го видях. Но сега не бе приел чудовищен вид. Беше си просто тъмнокос мъж с кожен жакет.

Изглеждаше съвсем материален, толкова материален, че чак бе огряван от светлината. Седеше на оградата край пътя. Взираше се замислено в мен, а лицето му не изразяваше нищо.

Аз също се втренчих в него, оглеждах го сякаш бе съвсем обикновен. И чак сега разбрах нещо много важно.

Изгорялото тяло на Дебора бе илюзия! Бе родено от собствения ми ум, той само го беше извадил оттам. Моят двойник също бе илюзия. Беше толкова съвършен, колкото отражението ми в огледалото. Другият демон, с когото се борих, също беше илюзия. Тежестта на тялото му беше илюзия.

Труповете обаче бяха истински, и все пак само мъртъвци, нищо повече.

Това пред мен обаче не беше илюзия - мъжът, седнал на оградата. Това беше тяло, сътворено от призрака.

- Да - каза той, но устните му отново не помръднаха. И аз разбрах защо. Защото той все още не можеше да ги накара да помръднат. - Но ще го направя - добави. - Ще го направя.

Продължих да се взирам в него. Вероятно в изтощението си бях изгубил напълно разсъдъка си, но изобщо не изпитвах страх.

Щом утринното слънце стана по-силно, видях, че лъчите минават през призрака! Видях частичките, от които бе направено създанието, да се въртят на светлината, като много гъст прах.

- Ти си просто прах - прошепнах аз, като мислех за библейската фраза. Но в същия този миг той започна да се разтваря във въздуха, избледня и после изчезна съвсем. Слънцето грееше над полето, по-красиво от всяко друго утринно слънце, което съм виждал.

Дали Шарлот се беше събудила? Дали тя го бе спряла?

Не мога да отговоря на този въпрос, може и никога да не разбера. Стигнах до квартирата си след по-малко от час, като първо се видях с агента и говорих с ханджията, както вече ти казах.

Сега вече е доста след полунощ по моя часовник, който сверих по този в хана днес по обяд. Онова създание от доста време е в стаята ми.

Вече повече от час то ту ми се появява в човешкия си облик, ту изчезва, наблюдава ме. Изниква ту в един, ту в друг ъгъл. Веднъж даже го зърнах да ме гледа от огледалото. Стефан, как е възможно един дух да върши подобни неща? Дали не ме лъжат очите? Със сигурност не може да е в огледалото! Но аз така и не вдигнах поглед към него и то накрая изчезна оттам.

Сега започна да мести мебелите в стаята, чува се звук като от плясък на криле. Трябва да се махна оттук, за да пусна това писмо с останалите.

Твой верен на Таламаска: Петир.»