Ан Райс - Полунощ

Не мина много време и видях нечии крака до моите. Боси, кървящи крака. Опитах се да не им обръщам внимание, защото знаех, че не са истински. Надушвах горяща плът, но не вдигнах поглед, защото знаех, че не е истинска.

- Познавам игричките ти - казах аз. - Забраниха ти да ме нараниш, затова се опитваш да заобиколиш забраната. Искаш да ме подлудиш, нали така? - Тогава си спомних правилата на древните, че като му говоря, само му давам сили, затова престанах и занареждах старите молитви.

- Нека ме пазят всички сили на доброто, нека висшите духове ме защитават, нека нищо не ме нарани. Нека бялата светлина сияе над мен и ме пази от това изчадие.

Краката, които крачеха редом с моите, вече ги нямаше, нямаше я и вонята на горяща плът, но някъде отдалеко пред мен дочух зловещ звук. Сякаш се цепеше дърво, не, сякаш се цепеха много дървета и сякаш дънери бяха изтръгвани от земята.

Това не е илюзия, рекох си. Онова нещо изкоренява дървета и сега ще започне да ги хвърля на пътя пред мен.

Но продължих, уверен, че ще избегна всякакви опасности, не забравях, че то просто си играе с мен и не бива да попадам в капана му. Тогава видях мост напред и осъзнах, че съм стигнал до малката рекичка. А звуците, които чувах, идваха откъм гробището! Онова изчадие отваряше гробовете!

Завладя ме ужас, по-силен от всичко, което бях изпитал досега. Всички имаме своите страхове, Стефан. Човек може да се бори с тигри, но все пак да се страхува от най-дребния бръмбар. Друг може да успее да пробие вражеските редици, но да не е в състояние да остане в една стая с мъртвец.

За мен най-страшни са гробищата. И сега разбрах какво смята да прави онова създание. Мисълта, че трябва да мина по моста и да прекося гробището, ме ужаси дотолкова, че дрехите ми подгизнаха от пот. Сега звуците бяха доста по-силни; виждах как дърветата над гробището се олюляват, не знаех дали изобщо ще имам сили да продължа.

Но да остана на мястото си беше глупаво. Насилих се да тръгна и започнах да се приближавам бавно към моста. Тогава видях оскверненото гробище, видях ковчезите, изровени от меката влажна земя. Видях някакви създания да изпълзяват от тях, по-скоро да бъдат изваждани от тях, защото бяха напълно безжизнени и той ги движеше като марионетки!

- Бягай, Петир! - изкрещях аз и се опитах да изпълня собствената си команда.

Прекосих моста за миг, но видях, че мъртвите прииждат към мен от двете страни. Чувах ги! Чувах как изгнилите ковчези се трошат под краката им. Илюзия, номер, казах си отново, но когато първите ужасни трупове излязоха на пътя ми, се разпищях като истерична жена.

- Махайте се от мен! - виках аз, неспособен да отблъсна разложените ръце, които посягаха към мен. Просто се препъвах назад пред атаката им, докато не налетях заднешком върху някакъв изгнил труп и накрая се свлякох на колене.

Започнах да се моля, Стефан. Зовях през плач духа на баща си, духа на Ромер Франц, молех ги да ми помогнат! Мъртъвците вече ме обграждаха отвсякъде, връхлитаха ме. Вонята беше непоносима, защото някои от тях явно бяха погребани наскоро, а други вече бяха наполовина разложени, от трети пък се разнасяше просто миризма на пръст.

Ръцете и косата ми подгизнаха от отвратителната им слуз, а аз треперех, закрил главата си с длани.

И тогава чух съвсем ясно някакъв глас. Знаех, че е гласът на Ромер.

- Петир, те са мъртви! Те са като окапал плод в овощна градина. Стани и ги отблъсни; не можеш да ги оскърбиш!

Насърчен от тези думи, аз се изправих.

Хукнах отново, врязах се в тях, разблъсках ги, олюлявах се, за да запазя равновесие, и пак продължавах напред. Накрая свалих палтото си и започнах да го въртя, за да ги разгоня. Разбрах, че те са слаби и не могат да устоят на атаката ми. Въртях палтото си и си проправях път към края на гробището. А там отново се свлякох на колене, за да си поема дъх.

Още ги чувах зад себе си, чувах тропота на безжизнените им мъртви крака.

Погледнах през рамо и видях, че се опитват да ме последват - същински легион от страховити трупове, движени сякаш на конци.

Станах и продължих напред. Не облякох пак палтото си, защото бе изцапано в битката. А шапката си, прекрасната си шапка, бях загубил. След минути вече бях много далече от ходещите трупове. Предполагам, че той най-накрая ги е оставил да се свлекат на земята.

Краката ме боляха, гърдите ми горяха от усилието. Видях, че ръкавите ми са покрити с петна от битката. От косата ми висяха късчета мъртва плът. Целите ми ботуши бяха изпоцапани с гнилоч. Отвратителната смрад щеше да ме следва по целия път до града. Но все пак наоколо всичко беше тихо и спокойно. Изчадието си почиваше! Беше се изтощило. Сега не беше време да се тревожа за това как мириша и как изглеждам. Трябваше да бързам.