Ан Райс - Полунощ

Затова реших да не мисля за това. И започнах да пропъждам подобни мисли още в зародиш.

Вървях ли, вървях. От време на време зървах светлина в мрака над полето от двете ми страни. Веднъж ме подмина един конник, който отпраши с тропот по пътя, сякаш бързаше за някаква много важна мисия. Дори не ме забеляза. И аз продължих сам, в компанията на луната и звездите, като наум започнах да пиша писмото си до теб. Чудех се как да ти обясня всичко случило се.

Вероятно бях вървял почти час, когато в далечината пред мен видях някакъв човек. Просто стоеше и ме гледаше как приближавам. И най-странното бе, че беше холандец. Разбрах го по огромната му черна шапка.

Моята шапка бе останала в плантацията - не я бях виждал от момента, в който я подадох на робите преди вечерята първата нощ.

Сега, когато видях високия мъж пред себе си, аз се сетих за нея и ми домъчня. Зачудих се кой може да е този холандец, застанал до пътя и взиращ се в мен - изглеждаше като тъмна фигура с руса коса и руса брада.

Забавих крачка, защото колкото повече се приближавах, толкова по-странен ми се струваше непознатият. Защо изобщо стоеше така нелепо на пътя, в мрака. След това си рекох, че съм пълен глупак, че това е просто някакъв мъж и няма причина да се страхувам от него, въпреки че е тъмно.

Но още при тази мисъл аз се приближих достатъчно, за да видя лицето му. И в същия миг разбрах, че пред мен стои точно мое копие. Създанието изскочи пред мен, само на сантиметри от лицето ми, и проговори с моя глас.

- О, Петир, ти забрави шапката си! - извика то и се разсмя зловещо.

Паднах по гръб на пътя, сърцето ми бумтеше в гърдите. Създанието се надвеси над мен като лешояд и рече:

- Ела, Петир, вземи си шапката, защото виж какво направи, изпусна я в прахта!

- Махай се от мен! - изкрещях аз с ужас, обърнах се и прикрих глава с ръцете си. И тогава започнах да пълзя далече от съществото като някакъв жалък рак. После се изправих и се завтекох към него като бик, но срещнах единствено празното пространство.

На пътя нямаше никого, освен моята нещастна особа и черната шапка в прахта.

Разтреперан като дете, аз се наведох и я изтупах.

- Проклет да си, дух! - изпищях аз. - Ясни са ми номерата ти.

- Наистина ли? - чух глас до себе си. Този път бе женски. Извърнах се, за да видя кой говори… До мен стоеше Дебора, беше още момиче. Но след миг се стопи.

- Това не е тя - обявих аз, - а ти, дяволско изчадие!

Но, Стефан, този неин мимолетен образ ме прониза като меч в сърцето. Защото успях да видя детската и? усмивка и проблясващите и? очи. В гърлото ми се надигна ридание.

- Проклет да си, дух - прошепнах аз. Започнах да се озъртам в мрака, за да я видя отново. Исках да я зърна, истинска или илюзорна. И се почувствах като глупак.

Нощта беше тиха, но аз не смеех да се отпусна. Едва овладях треперенето си и си сложих шапката.

Продължих напред, но не така бързо както преди. Оглеждах се трескаво, очаквах да зърна лице, фигура, да разкрия поредния номер в мрака - банановите дървета се люлееха на бриза; онези огромни червени цветя клюмаха на тънките си стъбълца, провиснали над оградите покрай пътя.

Твърдо реших да гледам само напред. Но тогава чух някакви стъпки зад гърба си; чух нечие дишане. Крачката бе отмерена, нехармонична с моята. Точно когато реших да не и? обръщам внимание, усетих горещия дъх на създанието в тила си.

- Проклет да си! - изкрещях отново и се извъртях. И тогава видях нещо ужасно да се извисява над мен - чудовищен образ на мен самия, но с оголен и искрящ череп вместо лице.

От празните очни орбити под русата коса и огромната холандска шапка излизаха пламъци.

- Върни се в ада! - извиках аз и отблъснах чудовището с всичка сила, когато то полетя към мен. Усетих горещината на пламъците. И там, където бях сигурен, че няма нищо, усетих твърди гърди.

Аз самият заревах като чудовище, започнах да се боря с него, опитвах се да го отблъсна и най-накрая то изчезна сред изпепеляваща вълна от топлина.

Бях паднал, без да се усетя. Стоях на колене, панталоните ми бяха раздрани. Не можех да мисля за нищо друго, освен за пламтящия череп. Тялото ми отново се затресе неконтролируемо. Нощта бе станала още по-черна, защото луната вече не бе високо в небето. Само Господ знае колко дълго трябваше да вървя, докато стигна Порт-о-Пренс.

- Е, добре, изчадие - извиках аз. - Вече няма да вярвам на очите си, каквото и да се появи пред мен.

И без да се колебая повече, аз се обърнах и се затичах по пътя. Тичах със сведени очи, докато не останах без дъх. Забавих крачка, но не вдигнах очи, гледах само в прахта под краката си.