Ан Райс - Полунощ

Лицето на Шарлот стана по-твърдо. Тя потупа нежно ръката на мъжа си и стана бързо от масата, но все пак намери време да ми хвърли един поглед, преди да напусне стаята.

Накрая старият лекар, който вече бе толкова наквасен, че не можеше да стане, обяви с въздишка, че трябва да си ходи. В същия този момент влязоха двама нови посетители - добре облечени французи, към които хубавата братовчедка веднага се завтече. Останалите три жени също станаха и тръгнаха да излизат, а насекомото изграчи нещо осъдително по адрес на пияния брат, който бе забил глава в чинията си. Другият междувременно се бе изправил да помага на доктора и двамата се заклатушкаха към верандата.

И така, аз останах само с Антоан и тълпа роби, които започнаха да почистват масата. Попитах домакина дали би искал да изпуши с мен една от пурите, които съм купил в Порт-о-Пренс.

- О, трябва да опитате от моите, аз отглеждам тютюна - обяви той. Един млад роб ни донесе пурите и ги запали, а после застана до господаря си, за да вади и слага пурата в устата му.

- Моля да извините баща ми - каза ми тихо Антоан, сякаш не искаше робът да ни чува. - Той е напълно с ума си, но тази болест е самият ужас.

- Да, мога да си представя - отвърнах. От верандата от другата страна на стаята се дочуха разговори и смях - дамите се бяха настанили там заедно с гостите си, както и вероятно пияният брат и доктора.

Междувременно две черни момчета се опитваха да вдигнат Андре. Той внезапно скочи на крака, възмутен и войнствен, и удари едно от децата така, че то се разплака.

- Не ставай глупак, Андре - каза изморено Антоан. - Ела тук, бедно момче.

Робът се подчини, а пияницата продължаваше да вилнее.

- Вземи една монета от джоба ми - каза господарят. Момчето, явно запознато с ритуала, се подчини и очите му светнаха, когато си взе наградата.

Накрая Реджиналд и господарката на къщата се появиха, този път с едно румено бебе - истинско ангелче. Две мулатки ситнеха зад тях, сякаш детето беше от порцелан и можеше всеки миг да се пръсне на парченца на пода.

Ангелчето се засмя и зарита от радост с малките си крачета, щом видя баща си. А той беше тъжна гледка, защото не можеше дори да повдигне нещастните си ръце.

Усмихна се на бебето, което веднага бе положено в скута му. Антоан се наведе и целуна русата му главичка.

Детето не показваше никакъв признак на немощ, но сигурно и баща му е бил здрав на тази крехка възраст. Малкото със сигурност бе наследило красотата и на майка си, и на баща си - защото бе по-хубаво от всяко друго дете, което съм виждал.

Накрая на мулатките, и двете много красиви, бе разрешено да отнесат детето и да го спасят от света на големите.

След малко и Антоан помоли да го извиня и ме покани да остана в Мей Феър колкото пожелая. Аз изпих глътка от виното, но последна, защото вече бях замаян.

Изведнъж се оказах на тъмната веранда с хубавата Шарлот. Гледахме към предната градина с нейните меланхолични фенери. И двамата мълчахме, докато се намествахме на дървената пейка.

Главата ми със сигурност се бе завъртяла от виното, макар че ми се струваше, че не съм изпил твърде много. Отказах да продължа, но Шарлот не ми обърна внимание и настоя да взема още една чаша.

- Това е от най-хубавото, донесох го от дома.

Аз изпих чашата от любезност и усетих силно опиянение. Спомних си обаче пияните братя и ми се прииска да изтрезнея. Станах, сграбчих дървените перила и погледнах надолу към двора. Нощта ми се струваше пълна с тъмни фигури, вероятно роби, които се движеха из зеленината. Видях една светлокожа жена с пищни форми, която ми се усмихна, докато минаваше пред мен. Като че в просъница чух гласа на Шарлот:

- Е, добре, красавецо Петир, какво още имаш да ми кажеш?

Странни думи между баща и дъщеря, защото тя със сигурност знаеше, че съм и? баща, не можеше да не го знае. И все пак, може и да не знаеше. Обърнах се към нея и започнах с предупрежденията. Наистина ли не разбира, че това не е обикновен дух? Че това същество, което е в състояние да завладее тялото на стареца, всъщност черпи силата си от нея и може да се обърне срещу нея. Че трябва да разбере що за демон е това. Но тя ме накара да замълча.

И тогава ми се стори, че виждам нещо много странно през прозореца на осветената трапезария - стори ми се, че момчетата роби в техните лъскави сини ливреи танцуват, докато почистват и подреждат стаята. Танцуваха като дяволчета.

- Боже, каква странна илюзия - казах аз. И видях, че момчетата почистват столовете и събират падналите салфетки, като просто подскачаха и лудуваха, защото не знаеха, че ги гледам.