Ан Райс - Полунощ

Видях се как я изтръгвам от побеснялата тълпа и я отвеждам далече от градските стени в гората.

Как ми се усмихна тя тогава, колко нежно и тъжно. Така ми се бе усмихнала, когато се разделихме преди години.

- Това са фантазии, Петир. - Усмивката и? стана още по-широка и тя изглеждаше почти безумна на светлината на свещта, или не, бе по-скоро като ангел или луда светица. Бялото и? лице бе красиво като самия пламък на свещта. - Животът ми свърши, но аз съм пътувала надлъж и нашир от тази малка килия. Сега върви. Върви и предай съобщението ми на Шарлот, но само когато вече си в безопасност, далече от този град.

Целунах ръцете и?. Бяха горили дланите и? при мъченията. По тях имаше дълбоки струпеи и аз целунах и тях.

- Винаги съм те обичал - казах и?. Казах и други неща, много други неща, глупави и нежни, които няма да напиша тук. Тя прие всичко това със съвършено покорство, знаеше онова, което сам току-що бях разбрал: че съжалявам, задето тогава не тръгнах с нея, че презирам и себе си, и работата си, и целия си живот.

Това ще отмине, Стефан. Знам го. Знаех го и тогава, само преди часове, когато напуснах килията и?. Но то се случва сега и аз съм като свети Хуан де ла Крус в неговата «Тъмна нощ на душата». Бях лишен от всякаква утеха. И то защо?

Защото я обичах, само заради това. Защото знам, че нейният демон я бе унищожил, както бе унищожил и майка и?. Защото всички предупреждения на Ромер, на Гертруд и останалите мъдреци се сбъдваха.

Не можах да я оставя, без да я прегърна и целуна. Но когато го направих, усетих агонията и? - агонията от изгарянията и раните по цялото и? тяло, от разкъсаните от разпъването мускули. А това беше моята прекрасна Дебора, тази развалина, която се притискаше към мен. И аз се разридах така внезапно, сякаш някой отключи нещо в мен.

- Съжалявам, любима - казах и?, защото се обвинявах за сълзите си.

- Толкова е хубаво да те прегърна - прошепна тя и после ме отблъсна. - Сега върви и помни какво ти казах.

Излязох оттам като безумец. Площадът беше пълен с хора, дошли да видят екзекуцията. Някои майсторяха пейки на светлината на факли, а други спяха под одеяла до стените.

Заявих на стария свещеник, че изобщо не съм убеден, че тази жена е вещица и искам да видя веднага инквизитора. Казвам ти, Стефан, бях готов да обърна целия свят заради нея.

Но сега ще разбереш какво стана после.

Отидохме до замъка и там ни приеха. Онзи глупав свещеник беше много доволен да е в компанията на важен човек и да попадне на пира, на който не беше поканен. В това време аз вече бях възвърнал самообладанието си и с помощта на възможно най-властния си тон се обърнах на латински право към инквизитора и старата графиня - смугла жена, с доста испанска външност, която ме изслуша с изключително търпение, вероятно заради маниера, с който говорех.

Инквизиторът, отец Ловие, хубав и добре охранен мъж, с прекрасно поддържана брада и коса и блещукащи черни очи, явно изобщо не се усъмни, че съм важна личност, защото започна да угодничи, като че бях от Ватикана, което не беше невъзможно, и с всички сили се опитваше да ме успокои, когато заявих, че вероятно утре ще бъде изгорена невинна жена.

- Никога не сте виждали такава вещица - каза графинята, която се изсмя грозно и гърлено и ми предложи вино.

После ме представи на графиня Дьо Шамилар, която седеше до нея, и на останалите благородници, отседнали в замъка, за да видят изгарянето.

Всеки мой въпрос, възражение или предположение, бе посрещан със същата увереност от тази компания. За тях, битката бе вече спечелена. Оставаше само веселбата на следващата сутрин.

Момчетата плачели в стаите си, наистина, но щяло да им мине. И вече нямало защо да се страхуват от Дебора, защото ако демонът и? бил достатъчно силен да я освободи, досега щял да го е сторил. А не ставало ли така с всички вещици? Щом ги оковат и дяволът веднага ги оставял на произвола на собствената им съдба.

- Но тази жена не е направила признания - обявих аз, - а съпругът и? е паднал от кон в гората, сам го е казал. Със сигурност не може да се разчита на свидетелство на трескав и умиращ човек!

Сякаш хвърлях сухи листа в лицата им, думите ми нямаха никакъв ефект.

- Обичах сина си повече от всичко на света - каза старата графиня, малките и? черни очички гледаха твърдо, устата и? бе грозно изкривена. И тогава, сякаш сетила се, че тонът и? е неподобаващ, тя каза с чудовищно лицемерие: - Горката Дебора, нима не обичах и нея, нима не и? простих хиляди неща?