Ан Райс - Полунощ

- Аарън, ти знаеш, че това е тъмнокосата жена! Знаеш го. И смарагдът - той трябва да е бил бижуто, което видях. Мога да се закълна, че разпознавам Дебора. Тя трябва да е жената, която дойде при мен, и тя имаше смарагд на врата си. И Лашър… Точно това име съм изрекъл, когато съм отворил очи на лодката.

- Наистина ли го помниш?

- Не, но съм сигурен… И Аарън…

- Майкъл, не се опитвай да тълкуваш или пък да анализираш. Просто продължавай да четеш. Няма много време.

- Имам нужда от лист и писалка да си водя бележки.

- Имаш нужда от бележник, в който да записваш мислите си и всичко, което успееш да си припомниш от виденията.

- Точно така, ще ми се да го бях правил досега.

- Ще ти изпратя един. Но ако мога да те посъветвам - отбелязвай датата на всеки запис, като в дневник. И продължавай да четеш. След малко ще ти донесат прясно кафе. Ако ти потрябва нещо друго, просто звънни.

- Това е достатъчно. Аарън, има толкова много неща…

- Зная, Майкъл. Опитай се да запазиш спокойствие. Просто чети.

Майкъл затвори слушалката, запали цигара, пийна малко от старото кафе и се втренчи в корицата на втората папка.

Още при първото почукване отиде до вратата.

Милата жена, която бе видял по-рано в коридора, носеше прясно кафе, няколко писалки и красив кожен бележник с много бели страници с редове. Тя остави таблата на писалището, взе старите прибори и тихо излезе от стаята.

Майкъл отново седна на мястото си, наля си прясно кафе и веднага отвори бележника. Вписа датата и първата си бележка:

«След като прочетох първата папка от архива, вече знам, че Дебора е жената, която срещнах във виденията. Познах я. Познах лицето и? и характера и?. Мога да чуя и гласа и?, ако опитам.

И повече от сигурно е, че думата, която съм казал на Роуан, когато съм отворил очи, е била «Лашър». Но Аарън е прав. Не си го спомням наистина. Просто го знам.

Разбира се, силата на ръцете ми е свързана с всичко това. Но как би трябвало да я използвам? Със сигурност не като докосвам случайни неща, както досега, а като докосна нещо специално…

Но е твърде рано за всякакви изводи…»

Само да имах нещо от Дебора, което да докосна, помисли си той. Но знаеше, че няма нищо такова, иначе Аарън щеше да му го изпрати. Разгледа фотокопията на писмата на Петир ван Абел, но те си бяха просто фотокопия. Нямаше смисъл да ги докосва.

Замисли се за момент, ако подобен хаос в нечия глава може да се нарече мислене, и тогава извади една снимка на огърлица от бележника. На нея се виждаше правоъгълен камък с филигранен обков и верижка от злато. Прерисува я, както би прерисувал архитектурен дизайн, с много чисти, прави линии и нанесе леки светлосенки.

Огледа я, облечената му в ръкавица лява ръка рошеше нервно косата му, но след миг се сви на юмрук и легна на писалището. Беше на път да скъса скицата, но реши да не го прави, отвори втората папка и започна да чете.

Четиринадесет

Досие на вещиците Мейфеър

Част 2

Марсилия, Франция, 4 октомври, 1689

«Скъпи Стефан,

Вече съм в Марсилия след неколкодневно пътуване от Монклеве, по време на което спрях да почина в Сен Реми и продължих много бавно оттам, заради нараненото си рамо и съкрушена душа.

Вече взех пари от нашия агент тук и ще ти пратя това писмо не по-късно от час след като го завърша, така че ще го получиш много скоро след предишното, което пуснах при заминаването си предната нощ.

Сърцето ми е разбито, Стефан. Удобствата на големите и добре уредени странноприемници тук не значат нищо за мен, въпреки че съм доволен, дето напуснах малките селца и вече съм в голям град, където се чувствам малко по-добре и в относителна безопасност.

Дори и до това място да е достигнала вест за стореното от мен в Монклеве, аз още не съм научил. А и в околностите на Сен Реми свалих духовническата си одежда и оттогава пътувам като холандски пътешественик, тъй че не мисля, че някой ще ме безпокои заради скорошните събития в планините, защото откъде бих могъл да зная аз за тях?

Отново пиша това и като доклад, и за да се спася от лудостта, както и да продължа с настоящата си задача.

Екзекуцията на Дебора започна както безброй други. Когато първите слънчеви лъчи озариха площада пред катедралата «Свети Михаил», целият град вече се беше събрал там - там бяха и търговците на вино, очакващи големи печалби, и старата графиня, с траурна дреха. До нея вървяха две треперещи деца, и двете тъмнокоси и смугли. Испанската кръв им личеше, но по високия си ръст и тънки кости приличаха на майка си. Бяха много изплашени, когато се изкачиха на върха на трибуната за зрители пред затвора и се обърнаха към кладата.