Ан Райс - Полунощ

- Не се омъжвай, Дебора. Недей! Ела с мен. Ела в Таламаска и заедно ще разкрием природата на това същество…

- Не, Петир. Знаеш, че няма да дойда. - Тя се усмихна тъжно. - Ти трябва да дойдеш с мен, ще заминем. А сега ми говори с твоя тайнствен глас, гласът, с който караш часовниците да спират, с който призоваваш духовете, бъди с мен, бъди мой жених и нека това е нашата вещерска брачна нощ.

Понечих да я разубедя, но тя сложи длан на устата ми, после я докосна с устни и започна да ме целува с такава страст, че забравих всичко останало, знаех само, че трябва да разкъсам дрехите, които я оковаваха, и да я обладая на леглото със зелените драперии, спускащи се около нас, да обладая това почти детско тяло с женски гърди и женски тайни, което бях къпал и обличал.

Защо се измъчвам, като ти разказвам всичко това? Признавам стария си грях, Стефан. Признавам всичко сторено, защото не мога да продължа да пиша за тази жена, без да направя изповедта си.

Никога не съм престъпвал правилата с такава страст. Никога не съм изпитвал такава наслада.

Защото тя вярваше, че е вещица, Стефан, че е зла, и за нея всичко това бе вещерски ритуал, на който се отдаваше с огромна охота. И все пак тя имаше нежно и любящо сърце, кълна се, поради което наистина беше вещица с огромна и могъща дарба.

Не напуснах леглото и? до сутринта. Спах, положил глава на ароматните и? гърди. От време на време ридаех като дете. С умения на изкусителка, тя бе събудила в мен неистов копнеж. Вече бях неин роб. Но тя знаеше, че няма да остана с нея, че трябва да се върна в Таламаска. Лежеше тиха и тъжна, взираше се в дървения таван над леглото, а светлината проникваше на ивици през завесите и постелята започваше да се сгрява от топлината на слънцето.

Облякох се неохотно, защото нямаше друго, което да желая повече от нейната душа и плът. И все пак я напусках. Отивах у дома да разкажа на Ромер какво съм сторил. Отивах обратно в метрополията, която наистина беше моя майка и баща, и знаех, че нямам друг избор.

Помислих си, че ще ме изпрати с проклятия. Но не стана така. За последен път я помолих да остане в Амстердам, да дойде с мен.

- Довиждане, мой малки свещенико - каза ми тя. - Нека Бог да е с теб и може би Таламаска ще те възнагради, задето ме отхвърли. - Сълзите се стичаха по лицето и?, аз целунах дланите и? страстно, преди да я напусна и отново зарових лице в косата и?. - Тръгвай, Петир - каза тя накрая. - Не ме забравяй.

Минаха ден или два, преди да науча, че е заминала. Бях неутешим, лежах и плачех, опитвах се да се вслушвам в думите на Ромер и Гертруд, но не чувах нищо. Не ми бяха ядосани, както очаквах, само това разбрах.

И точно Ромер отиде при Джудит де Вилд и купи от нея портрета на Дебора от Рембранд ван Рейн, който сега виси в нашата къща.

Мина цяла година, преди мъката ми да се поуталожи. Оттогава никога повече не наруших правилата на Таламаска, тръгнах отново да пътувам през германските провинции и през Франция, дори през Шотландия, за да се опитвам да спасявам вещици, да пиша за тях и техните злочестини, както винаги сме правили.

Е, Стефан, вече знаеш цялата история на Дебора, такава, каквато е. Както и какъв ужас преживях, когато попаднах на трагедията на графиня Дьо Монклеве след толкова години, в този укрепен град в Кевен, Лангедок и открих, че тя е Дебора Мейфеър, дъщерята на шотландската вещица.

О, само местните да не бяха узнали, че майка и? също е била изгорена. Само младата невеста да не бе споделила тайните си с младия лорд, когато е плакала на гърдите му. Още помня лицето и?, след всичките тези години, когато тя ми каза:

- Петир, знам, че мога да говоря с теб, без да се страхувам.

Сега разбираш с какъв страх и ужас влязох в онази килия. Толкова бях нетърпелив, че дори и за момент не помислих, че жената, свита в парцаливата роба на сламеника, може да ме познае и в отчаянието си да ме назове по име, и без да ще, да осуети цялата ми маскировка.

Но не стана така.

Щом влязох в килията, вдигнал подгъва на черната си одежда, за да приличам на свещеник, който не желае да се оскверни с подобна мръсотия, аз погледнах към нея и не видях на лицето и? и най-малкия израз на разпознаване.

Но все пак тя ме гледаше право в очите и аз веднага казах на стария глупак, енорийския свещеник, че трябва да говоря с нея насаме. Той не искаше да ни остави, но аз го уверих, че съм виждал много вещици и тя не може да ме изплаши ни най-малко и че трябва да и? задам много въпроси, и ако той е така любезен да ме изчака в жилището си, аз няма да се бавя.