Ан Райс - Полунощ

След това Ромер ми забрани да я виждам. Какво са сторили в ордена с камъните, така и не попитах. Големите тайници със съкровищата на Таламаска никога не са ме интересували. И тогава знаех само каквото зная и днес: че дълговете ми са платени, че имам необходимите дрехи и монети в джоба, ако ми потрябват.

Дори когато Роелант се разболя, а това не беше нейно дело, Стефан, уверявам те, пак ми бе отказано да я видя.

Но странното беше, че много често, и то на странни места, я виждах сама, или с едно от децата на Роелант, да ме гледа отдалече. Виждах я насред улицата, веднъж дори мина покрай къщата на Таламаска, под прозореца ми, а друг път, когато се отбих при Рембранд ван Рейн, тя седеше там, до Роелант, шиеше и ме гледаше с крайчеца на окото си.

Дори по едно време започнах да си мисля, че ме преследва. Защото както си вървях сам и мислех за нея, как я хранех и миех като малко дете - и все пак не претендирам, че съм мислел за нея като за дете - внезапно спирах насред крачка, обръщах се и я виждах да върви зад мен в разкошното си кадифено наметало с качулка. Поглеждаше ме право в очите, преди да свие в някоя пресечка.

О, Стефан, можеше да си представиш колко страдах. А Ромер каза да не ходя при нея. Забрани ми. И Гертруд все ме предупреждаваше, че тази нейна яростна мощ ще расте и ще излиза от контрола и?.

Месец преди смъртта на Роелант една млада художничка с прелестен талант, Джудит де Вилд, дойде да живее под неговия покрив с Дебора и остана там с възрастния си баща дори след като той си отиде.

Братята на Роелант отведоха синовете му в провинцията и Дебора и Джудит де Вилд сега заедно поддържаха къщата, като се грижеха за стареца с голяма нежност, но въпреки всичко си живееха доста весело, тъй като вратата им беше отворена по всяко време за писатели, поети, учени и художници, както и за ученици на Джудит, които я обожаваха така, както биха обожавали всеки мъж художник, защото тя беше наистина прекрасна и членуваше наравно с мъжете в Гилдията на свети Лука.

Поради забраната на Ромер, аз не можех да отида там. Но често минавах покрай къщата и, кълна ти се, задържах ли се по-дълго пред нея, Дебора винаги се появяваше на прозореца на горния етаж - сянка зад стъклото. Понякога виждах само мимолетния проблясък на зеления смарагд. Друг път тя дори отваряше прозореца и ми кимаше да вляза, но напразно.

Самият Ромер отиде да я посети, но тя го отпрати.

- Мисли си, че знае повече от нас - каза той тъжно. - Но не знае нищо, иначе нямаше да си играе с това. Винаги така става - магьосниците си мислят, че силата им е достатъчна да контролират невидимите създания, когато всъщност не е. А какво става с нейната воля, с нейното съзнание, с нейните амбиции? Как само я покварява това същество! Това е неестествено, Петир, и опасно, наистина опасно.

- Аз мога ли да призова такова създание, ако реша?

- Никой не знае, Петир. Ако опиташ, вероятно ще успееш. И вероятно няма да можеш да се отървеш от него и точно в това се крие старият капан. Никога няма да ти дам благословията си за подобно нещо. Чуваш ли какво ти казвам?

- Да, Ромер - казах аз, покорен както винаги. Но той знаеше, че сърцето ми е покварено и победено от Дебора, сякаш наистина ме бе омагьосала, дори не омагьосала - а нещо по-силно от това.

- Вече не можем да помогнем на тази жена - каза той. - Насочи ума си към други неща.

И аз сторих всичко по силите си, за да изпълня заповедта му. Все пак някак научих, че Дебора е ухажвана от мнозина благородници от Франция и Англия. Богатството и? било тъй огромно, че вече никой не поставял под въпрос произхода му, нито пък се питал дали е имало време, когато е била бедна. Образованието и? напредваше изключително бързо и тя бе абсолютно отдадена на Джудит де Вилд и баща и?, и никак не бързаше да се омъжва, въпреки че приемаше в дома си много кандидати.

Е, накрая един от тях все пак я отведе!

Така и не разбрах за кого се е омъжила, нито къде я е отвел. Видях Дебора само още веднъж и тогава не знаех, каквото зная сега - че това вероятно е била последната и? нощ в Амстердам.

Събудих се в тъмното от някакъв шум, който идваше откъм прозореца. Осъзнах, че по стъклото се чука, което не можеше да е естествен шум. Отидох да видя дали някакъв мошеник не се спуска от покрива. Все пак бях на петия етаж, тъй като бях едва момче в ордена, и имах съвсем скромна, но въпреки това удобна стая.

Прозорецът бе заключен. Но далече долу на кея стоеше жена в черно наметало. Сякаш се взираше към мен и когато отворих прозореца, тя ми направи знак с ръка да сляза.