Ан Райс - Полунощ

Но Роуан не направи нищо такова.

Седна на стола до кухненския плот, сви се, вдигна ръка да закрие лицето си и започна да плаче на глас в празната къща, а образите все още прелитаха през ума и?. Накрая положи глава на свитите си ръце и плака, плака, докато не се задави и не се изтощи съвсем, и всичко, което можеше да направи, бе да шепне отново и отново:

- Деидре Мейфеър, на четирийсет и осем, мъртва, мъртва.

Накрая обърса лице с опакото на ръката си, отиде до постелката пред камината и легна на нея. Болеше я главата и целият свят изглеждаше някак пуст, враждебен и лишен от всяко обещание за топлина или светлина.

Това щеше да отмине. Трябваше да отмине. Бе изпитала тази мъка в деня, когато погребаха Ели. Бе я изпитвала и преди това, когато стоеше в болничния коридор, докато Ели викаше от болка. И все пак и? се струваше, че не е възможно нещата да се оправят. Когато мислеше за документа в сейфа, за документа, който я спираше да отиде в Ню Орлиънс след смъртта на Ели, тя се презираше, задето го бе уважила. Презираше Ели, задето я бе накарала да го подпише.

Мислите и? продължаваха така - бездънни, нещастни, изсмукващи духа и? и вярата и? в себе си.

Сигурно бе лежала там около час, слънцето бе сгряло дъските по пода, ръцете и? и едната страна на лицето и?. Срамуваше се от самотата си. Срамуваше се, че е жертва на такова страдание. Преди смъртта на Ели тя бе толкова щастлив човек, толкова безгрижна, изцяло отдадена на работата, идваше и си отиваше от къщата, сигурна в топлината и любовта, и даваше топлина и любов в замяна. Когато си помисли колко много бе възлагала на Майкъл, колко много имаше нужда от него сега, се почувства още по-изгубена.

Наистина, нямаше извинение за късното обаждане тази нощ и че сега толкова отчаяно се нуждаеше от него. Започна да се успокоява. После в главата и? бавно се настани една мисъл - призракът бе дошъл миналата нощ, нощта, в която бе починала майка и?.

Тя седна по турски и се опита да си спомни преживяването до най-малката подробност. Беше погледнала часовника само секунди преди нещото да се появи. Беше три и пет минути. А не каза ли онази жена, че майка и? е умряла в пет и пет?

Точно по същото време в Ню Орлиънс. Но дали имаше някаква странна вероятност двете събития да са свързани.

Разбира се, ако майка и? и? се беше явила, тогава всичко щеше да е ясно. Това щеше да е един от онези тайнствени моменти, за които хората говорят до края на живота си. Тогава в употреба влизаха всички любими клишета - «преломен, свръхестествен, красив» момент. Всъщност почти невъзможно е да се опише подобно нещо. Но не и? се бе явила жена, а мъж, странен и чудновато елегантен мъж.

Само мисълта за случилото си, мисълта за умолителното изражение на това същество я накара да усети отново ужаса от предната нощ. Тя се обърна и се взря тревожно в стъклената стена. Разбира се, там нямаше нищо - само безкрайното чисто синьо небе над тъмните далечни хълмове и блещукащата и сияеща панорама на залива.

Каквото и да беше, то изглеждаше някак неясно, нематериално, дори незначително, като се имаше предвид, че майка и? бе починала. А сега трябваше да мисли точно за това. И губеше ценно време.

Стана и отиде до телефона. Обади се в дома на доктор Ларкин.

- Ларк, налага се да замина - каза тя. - Неизбежно е. Може ли Слатъри да ме замести?

Колко студен звучеше гласът и?, също като на старата Роуан. Но той не беше истински. Докато разговаряха, тя отново се вгледа в стъклената стена и празния пристан, където бе стоял високият строен мъж. Отново видя тъмните му очи, които търсеха лицето и?. Едва разбираше какво и? говори Ларк. «Няма начин да съм си въобразила такова нещо», помисли си.

Единадесет

Пътуването до къщата на Таламаска отне по-малко от час и половина. Лимузината пое по някаква мрачна отбивка на междущатската магистрала и после продължи по пътя покрай реката, когато бяха вече само на пет минути от къщата.

Но пътят се стори доста по-кратък на Майкъл, който бе напълно погълнат от разговора с Аарън.

Когато стигнаха до къщата, той вече имаше доста добра представа какво точно представлява Таламаска и бе уверил Аарън, че никога няма да разгласява прочетеното в папката. Идеята за ордена му харесваше; харесваше му и внимателният, цивилизован начин, по който Аарън му представяше нещата; и на няколко пъти дори си помисли, че ако не бе толкова настървен по «целта» си, сигурно с радост щеше да се присъедини към тях.

Но това бяха глупави мисли, защото удавянето му му беше дало усещането за цел и психическите му сили, а тези неща бяха довели Таламаска при него.