Ан Райс - Полунощ

Всичко това бе изострило и любовта му към Роуан - да, сигурен беше, любов - като нещо отделно от виденията, въпреки че сега знаеше, че и тя има нещо общо с тях.

Опита се да обясни всичко това на Аарън, щом наближиха портата.

- Всичко, което ми казваш, ми звучи някак познато, както когато видях къщата снощи. Но ти, разбира се, знаеш, че няма как Таламаска да ми е позната, не е възможно да съм чувал за вас и да съм забравил, освен ако те не са ми казали, докато бях мъртъв. Опитвам се да ти обясня, че любовта ми към Роуан не ми се струва позната. Не звучи като нещо, което е било предопределено да стане. Тя е свежа; тя е свързана в съзнанието ми с нещо като бунт. Помня, че когато бяхме заедно и говорихме на закуска в къщата и? в Тибурон, аз погледнах над водата и някак предизвикателно съобщих на онези същества, че ставащото с Роуан има значение за мен.

Аарън го слушаше внимателно, както винаги.

На Майкъл му се струваше, че и двамата усещат как познанията им един за друг се задълбочават все повече и се превръщат в нещо естествено за тях.

Беше пил само кафе, откакто напуснаха Ню Орлиънс. Възнамеряваше да запази положението, поне докато не прочетеше всичко, което Аарън му даде.

Освен това бе изморен от лимузината, от гладкия, брутален маниер, с който тя се носеше през стария мочурлив пейзаж. Искаше да подиша чист въздух.

Още щом влязоха през портата на къщата, като завиха вляво от пътя покрай реката и дигата остана зад тях, Майкъл позна мястото, защото го беше виждал в книгите. Алеята, покрай която растяха дъбове, бе фотографирана безброй пъти. Изглеждаше направо приказна в своето южняшко готическо съвършенство, огромните чернокори дървета протягаха закривените си тежки клони, за да формират непрекъснат свод - груба, неправилна арка, която продължаваше по целия път до верандата.

Големи ивици сив испански мъх висяха от възлестите лакти на тези клони. От всички страни се надигаха корени, които стесняваха чакълестата алея.

Майкъл беше възхитен. Гледката докосна тихо сърцето му точно както красотата на Гардън Дистрикт. В душата му се надигна тиха вяра, че без значение какво ще се случи с него, тук, на юг, той е у дома си и нещата някак си ще се оправят.

Колата навлизаше все по-навътре в зелената светлина на дълбокия тунел, накъсаните слънчеви лъчи пронизваха сенките, а отвъд се простираше ливада с висока трева и безформени храсти, които закриваха къщата.

Майкъл натисна бутона, за да свали прозореца.

- Господи, какъв въздух само! - прошепна той.

- Да, невероятно е - каза тихо Аарън, но всъщност се усмихваше снизходително. Жегата беше потискаща, но на Майкъл не му пукаше.

Сякаш целият свят се смълча, когато колата спря и те слязоха пред голяма двуетажна къща. Построена преди Гражданската война, тя беше една от онези прекрасни семпли постройки - масивна и все пак тропическа, куб, украсен с френски прозорци, и заобиколен от всички страни с дълбоки веранди и дебели гладки колони, които се издигаха, за да подкрепят покрива.

Изглеждаше така, сякаш бе изградена да улавя ветровете, да се взира към полето и реката - здрава тухлена постройка, направена да оцелява в бури и проливни дъждове.

Не е за вярване, помисли си Майкъл, че отвъд далечната дига е реката и безбройните лодки по нея, които бяха видели преди по-малко от час, докато пухтящият ферибот ги превозваше до южния бряг. Сега съществуваше единствено лекият вятър, който се прокрадваше над тухлената настилка, на която стояха. Широките двойни врати внезапно се отвориха, за да ги приемат, блуждаещото слънце блещукаше в стъклото на красиво извитите ветрилообразни прозорци на горния етаж.

Къде беше останалата част от света? Нямаше значение. Майкъл отново чу прекрасните звуци, които го успокояваха на Първа улица - жуженето на насекомите, вятъра, като че отчаяния писък на птици.

Аарън го хвана за ръката и го въведе в къщата, очевидно, без да обръща внимание на шока от хлада на климатиците.

- Ще пообиколим набързо - каза той.

Майкъл едва го чуваше. Къщата го бе завладяла изцяло. Той обичаше сградите в този стил, с техните широки централни фоайета, прости стълбища и огромни квадратни стаи в перфектна симетрия от двете им страни. Реставрацията и мебелировката бяха разкошни и изпипани до най-малкия детайл. И както е характерно за англичаните - с тъмнозелени килими и махагонови библиотечни шкафове и лавици, които се издигаха чак до таваните в основните стаи.

Само няколко орнаментирани огледала напомняха за предвоенния период, както и един малък клавесин, сложен в един от ъглите. Всичко останало си беше чисто викторианско, но в никакъв случай неприятно.