Ан Райс - Полунощ 2

- И какво би ме спряло, ако реша да говоря с Аарън? Какво можеш да направиш?

- Обичам те, Роуан.

- Не би могъл да стоиш далече от мен и го знаеш. Ще дойдеш, ако те повикам.

- Искам да съм твой роб, а не твой враг.

Тя стана и вдигна поглед към меката корона на маслината и кръпките бледо небе, които прозираха през нея. Басейнът беше огромен правоъгълник димяща синя светлина. Дъбът отвъд се олюляваше на бриза и Роуан отново усети как въздухът се променя.

- Не се приближавай.

Долетя неизбежната, изпълнена с мъка въздишка. Роуан затвори очи. Някъде много далеч плачеше бебе. Чуваше го. Сигурно идваше от някоя от големите притихнали къщи, които винаги изглеждаха пусти по пладне.

Влезе в къщата, като тракаше силно с токове по пода. Взе шлифера си от дрешника във фоайето - не и? трябваше палто - и излезе през предната врата.

Разхожда се около час по тихите и пусти улици. От време на време срещаше някой минувач, който и? кимваше за поздрав. Или пък някое куче идваше до оградата, за да го погали. Или пък кола профучаваше покрай нея.

Опитваше се просто да гледа - да се фокусира върху мъха по стените или върху цвета на жасмина, който още се увиваше по оградите. Опитваше да не мисли и да не се страхува. Опитваше се да не изпитва желание да се върне в къщата. Но най-накрая краката сами я отведоха обратно и тя застана пред дома си.

Ръката и? потрепери, когато се опита да вкара ключа в ключалката. Той стоеше в другия край на коридора, до вратата на трапезарията, и я наблюдаваше.

- Не! Не и докато не кажа! - рече тя и силата на омразата и? блъвна от нея като сияние. Образът изчезна и тя внезапно усети някаква много силна миризма. Сложи ръка на устата си. Въздухът се раздвижи леко и после застина. Цялата къща беше тиха.

Но след миг отново се чу бебешкият плач.

- Ти го правиш - прошепна тя и звукът изчезна. Тръгна по стълбите към спалнята си. Леглото и? сега беше оправено, нощницата и? беше сгъната, а завесите - дръпнати.

Тя затвори вратата, събу обувките си и легна на покривката под белия балдахин. Затвори очи, не можеше да се бори повече. Мисълта за снощното удоволствие събуди в нея изпепеляващ огън и болка. Зарови лице във възглавницата и се опита да си спомни и едновременно с това да не си спомня. Мускулите и? се свиваха и отпускаха.

- Добре, ела - прошепна тя и меката безплътна субстанция веднага я обгърна. Тя се опита да разбере какво чувства, да го проумее. Нещо необятно, подобно на паяжина и хлабаво организирано сега се събираше и добиваше плътност, както парата се събира, за да се превърне отново във вода, както водата се събира, за да се превърне в лед.

- Да приема ли някаква форма? Да създам ли илюзия?

- Не, не още - прошепна Роуан. - Бъди какъвто си, какъвто си бил преди. - Вече усещаше галене по стъпалата и по сгъвките на коленете. Деликатни пръсти се плъзгаха в нежните участъци между пръстите на краката и?, а после найлоновите и? чорапи се скъсаха и излетяха от краката и?, а кожата по тях започна да диша и да тръпне.

Почувства как роклята и? се разтваря и копчетата се изплъзват от илиците.

- Да, насили ме отново. Нека е грубо и бавно.

Внезапно тя бе повалена по гръб, главата и? бе извъртяна на една страна и притисната към възглавницата. Роклята и? бе разкъсана и невидими ръце плъзнаха по корема и?. Зъби я захапаха между краката и нокти задраскаха прасците и?.

- Да - изпищя тя и стисна зъби. - Направи го жестоко.

Четирийсет и три

Колко дни и нощи бяха минали? Наистина не знаеше. Неотворената поща се трупаше на масата в коридора. Телефонът звънеше от време на време - но напразно.

- Но кой си ти? Кой?

- Казах ти, подобни въпроси не значат нищо за мен. Мога да бъда каквото пожелаеш.

- Не е достатъчно.

- Какво съм аз ли? Фантом. Не знам откъде дойде способността ми да обичам Сузан. Тя ме научи какво е смърт, когато беше изгорена. Ридаеше, когато я влачеха към кладата; не можеше да повярва, че ще го направят. Моята Сузан… Тя беше дете, което не разбираше човешкото зло. А моята Дебора бе принудена да гледа всичко това. Ако бях разразил буря, щяха да ги изгорят и двете. Дори в агонията си Сузан ме възпираше заради Дебора. Тя обезумя, главата и? се удряше в кладата. Дори селяните - жестоки, глупави смъртни, дошли да пият вино и да се смеят, докато тя гори - бяха ужасени. Дори те не можаха да понесат писъците и?. После видях как огънят поглъща красивата и? плът, дарена и? от природата. Като житна люспа в подпалена нива. Виждах как кръвта и? се стича по пращящите цепеници. Моята Сузан, в разцвета на младостта си и силата си, беше изгорена като восъчна свещица от тълпа глупави селяни, събрали се в горещия следобед.