Брандън Сандърсън - Брендон Сандерсон Ритматистът 1

— Мислил ли си по въпроса? — запита Флорънс.

— Малко.

— Запълват се бързо, скъпи — каза тя. — Все още има няколко свободни места в класа за физическа подготовка. Искаш ли?

Три месеца да стои на игрището, докато всички останали търчат наоколо му, ритат топки един срещу друг и всички се мъчат да се престорят, че играта им е поне наполовина толкова интересна, колкото ритматическите дуели.

— Не, благодаря.

— Какво тогава?

Математиката можеше да е забавна. Литературата нямаше да е твърде мъчителна. Но нищо нямаше да е интересно колкото ученето при Фич.

— До довечера ще избера — обеща той и погледна часовника. Време беше за следващия час. Взе книгите си от ъгъла, постави най-отгоре двата учебника на Фич и излезе от сградата, преди Флорънс да може да го притисне още повече.

03

Този ден часът по история мина бързо; преговаряха за годишния изпит на другия ден. Когато свърши, Джоел отиде на математика, последния му урок. Този семестър се занимаваха главно с геометрия.

Джоел се отнасяше със смесени чувства към часовете по математика. Геометрията беше основата на ритматиката, затова беше интересна. Историята на геометрията го очароваше открай време — от Евклид и древните гърци чак до Монарха Грегъри и изнамирането на ритматиката.

Само дето имаше толкова много досадна работа. Безброй задачи, които не представляваха интерес за него.

— Днес ще преговорим формулите за изчисляване на лице — съобщи професор Лейтън пред класа.

Формули за изчисляване на лице. Джоел на практика ги беше запаметил още преди да проходи. Затвори очи и изпъшка. Колко пъти трябваше да повтарят едно и също?

Професор Лейтън обаче не допускаше учениците му да се размотават, въпреки че повечето работа за годината — включително изпитът — беше свършена. Настоя да прекарат последната учебна седмица в изнурителен преговор на всичко изучено.

Ама наистина. Кой преговаря след годишния изпит?

— Днес започваме със сеченията на конуса! — обяви Лейтън. Той беше едър мъж, малко пълен. Джоел все си мислеше, че Лейтън би трябвало да стане треньор, а не професор по математика. Определено владееше умението да мотивира.

— Помните ли какво беше страхотно при конусите? — попита Лейтън и посочи един конус, който беше начертал на дъската. — Можете да направите толкова много неща, като просто пресечете конуса в дадени точки. Гледайте! Пресечете го в средата и имате кръг. Пресечете го под ъгъл и имате елипса. Не е ли това невероятно!

Учениците го гледаха безизразно.

— Не е ли невероятно, попитах ви?

Получи няколко пъти вяло „Да, професор Лейтън“. Работата беше там, че според професор Лейтън всеки аспект на математиката беше „невероятен“. Притежаваше безграничен ентусиазъм. Не можеше ли да го приложи за нещо полезно, като ритматическите дуели?

Учениците седяха отпуснато на чиновете. Тук-там сред тях бяха пръснати няколко юноши и девойки с бели поли и панталони и сиви пуловери. Ритматисти. Джоел се облегна назад и скришом ги заразглежда, докато Лейтън продължи да говори за различните начини за пресичане на конус.

В ритматическия кампус имаше специализирани часове за ритматистите — или Прашните, както ги наричаха някои. Те бяха в първия час на всеки урок. После, във втория час, ритматистите присъстваха на общообразователните курсове с обикновените ученици.

Джоел все мислеше, че трябва да им е трудно да учат всички обикновени предмети наред с ритматическото обучение. Но имаше смисъл ритматистите да се придържат към по-високи стандарти от всички останали. Все пак самият Господар ги беше избрал.

Те наистина не би трябвало да са тук , рече си Джоел. Понеже бяха в неговия клас, знаеше имената им, но общо взето не знаеше нищо друго за тях — освен че бяха в обикновения клас по математика. А това беше важно.

Ритматиката се основаваше на идеите на геометрията и тригонометрията и занятията по ритматика съдържаха изключително много аритметичен материал за напреднали. Единствената причина Прашните да стигнат дотам да посещават занятията на професор Лейтън бе нуждата им от елементарна помощ за формулите и фигурите.

Двете момчета — Джон и Люк — обикновено седяха заедно в далечния ъгъл на стаята и им личеше, че предпочитат да са където и да е , но не и да киснат в час по математика заедно със сбирщина неритматисти. Освен това тук беше и момичето. Мелъди. Имаше червени къдрици и лице, което Джоел рядко виждаше, понеже тя седеше приведена и дращеше в тетрадката си през повечето време.