Брандън Сандърсън - Брендон Сандерсон Ритматистът 1

— Ти можеш да прецениш на око , че моят чертеж е сгрешен с няколко сантиметра?

Джоел сви рамене.

— Начертай права с дължина една трета от дължината на този наклон — нареди Лейтън.

Джоел начерта. Лейтън премери.

— Точно до милиметър! Можеш ли да начертаеш кръг със същия радиус?

Джоел изпълни, чертаейки голям кръг на дъската. Лейтън премери кръга с конец и подсвирна.

— Джоел, пропорциите са съвършени ! Дъгата на твоя кръг е почти толкова точна, колкото ако я беше начертал с пергел! Трябваше да станеш ритматист!

Джоел извърна поглед и пъхна ръце в джобовете си.

— Закъснял съм с близо осем години за това — промърмори той.

Лейтън се поколеба, после го погледна.

— Да. Май е така. Но, хмм, искаш да ми кажеш, че си седял в час през цялото време и си знаел как да правиш това ?

Джоел сви рамене.

— Сигурно си откачил от скука!

Джоел пак сви рамене.

— Не мога да повярвам — каза Лейтън. — Виж, какво ще кажеш да учим тригонометрия като избираем предмет през лятото?

— Тригонометрията вече я знам — отговори Джоел.

— О. Алгебра?

— Знам я.

Лейтън се почеса по брадичката.

— Слушайте — каза Джоел, — моля Ви , може ли просто да мина по геометрия? Имам планове за избираемия предмет през лятото. Ако не мога да ги изпълня… добре, ще уча висша математика или нещо от сорта с Вас.

— Добре — отговори Лейтън, който все още гледаше дъската. — Наистина е грехота, че не си ритматист…

На мен ли го казвате?

— От баща си ли научи това? — попита Лейтън. — Доколкото разбирам, той самият е бил нещо като математик-теоретик.

— Нещо такова — отговори Джоел. Лейтън беше новак в кампуса, пристигнал беше в академията едва преди няколко месеца. Той не познаваше бащата на Джоел.

— Добре — рече Лейтън и вдигна ръце. — Можеш да минеш. Не мога да си представя, че прекарвам три месеца в опити да те науча на нещо, което вече знаеш толкова добре.

Джоел въздъхна дълбоко от облекчение.

— Джоел, просто се постарай да си пишеш домашните, става ли?

Джоел кимна с готовност и се завтече да си вземе учебниците от чина. Най-отгоре бяха двете книги на професор Фич.

Може би денят още не беше загубен.

04

Джоел излезе от класната стая на професор Лейтън и пристъпи на моравата. Отвън едно момиче в бяла пола и сив пуловер се беше облегнало на тухлената стена на сградата и безцелно драскаше в тетрадката си. Тя вдигна поглед и къдравата ѝ червена коса се разтърси, докато проучваше Джоел.

— О, той свърши ли с теб? — попита тя.

Джоел кимна.

— Е, все още си цял-целеничък — продължи момичето. — Май това е добър знак. Няма белези от ухапано, нито счупени кости…

— Чакала си ме? — запита той и се намръщи.

— Не, глупчо — обясни тя. — Професор Досаден ме помоли да остана и да говоря с него веднага щом приключи с теб. Вероятно означава, че не минавам. Отново.

Джоел хвърли поглед към тетрадката ѝ. Беше съзерцавал Мелъди целия семестър и си представяше сложните ритматични отбранителни кръгове, които тя чертае. На страниците обаче не видя Отбранителни или Забранителни линии, нито дори окръжности. Вместо това видя изображения на еднорози и замък.

— Еднорози? — поинтересува се той.

— Какво? — отбранително отвърна тя и захлопна тетрадката. — Еднорогът е благородно и величествено животно!

— Не съществува в действителност.

— И? — попита тя, намуси се и се изправи.

— Ти си ритматист — обясни Джоел. — Защо губиш времето си в рисуване на такива работи? Трябва да упражняваш ритматичните си линии.

— Ритматичните това, ритматичните онова! — каза тя и тръсна глава. — Защитавай кралството, удържай дивите тебеширчета. Защо всичко трябва да е свързано с ритматиката ? Не може ли едно момиче поне веднъж да прекара малко време в размисъл за нещо друго!

Джоел отстъпи, изненадан от избухването. Не беше сигурен как да отговори. Ритматистите рядко говореха с обикновените ученици. Той бе опитал да си приказва с някои от тях през първите си ученически години, но винаги го пренебрегваха.