Брандън Сандърсън - Брендон Сандерсон Ритматистът 1

Дали не бих могъл да измъдря начин да хвана един от тях да ме обучава? , размишляваше Джоел. Да ми говори за ритматиката? А той навярно би могъл да им помага по математика в замяна.

— Сега — рече професор Лейтън, — нека преговорим формулите за триъгълника! Научихте толкова много тази година. Животът ви никога вече няма да е същият!

Само да бяха допуснали Джоел в клас с по-високо ниво. Обаче всички класове за напреднали се намираха в кампуса на ритматистите. Недостъпни за обикновените ученици.

Затова беше и писмото до Фич, което Джоел още носеше в джоба си. Той му хвърли един поглед, докато професор Лейтън написа с тебешира още формули на черната дъска. Нито една от тях не оживя, не се раздвижи и не направи нищо необикновено. Лейтън не беше ритматист. За него и за Джоел — и за почти всички хора — дъската си беше просто дъска и тебеширът беше само още едно средство за писане.

— Охо — каза Лейтън, докато разглеждаше формулите, — споменах ли колко невероятни са тези формули?

Някой от класа изпъшка. Лейтън се обърна и се усмихна на себе си.

— Е, предполагам, че всички очаквате летните избираеми класове. Не мога да кажа, че ви виня. Днес обаче все още сте мои, затова всички си извадете тетрадките, за да мога да проверя вчерашното домашно.

Джоел примигна, после се разтревожи. Вчерашното домашно. Даже майка му го беше попитала има ли. Той обеща, че ще го направи. Ала го отложи и си каза, че ще поработи по него по-късно… през свободния час.

И вместо това отиде да гледа Фич.

О, не…

Лейтън тръгна да обикаля класа и да поглежда в тетрадката на всеки ученик. Джоел бавно измъкна своята и я отвори на нужната страница. Там лежаха десет нерешени задачи. Неизпълнени, пренебрегнати. Лейтън пристъпи към чина на Джоел.

— Пак ли, Джоел? — попита той с въздишка.

Джоел сведе поглед.

— Ела при мен след часа — каза Лейтън и продължи обиколката.

Джоел потъна в стола си. Още само два дни. Трябваше да оцелее само още два дни и да мине класа. Наистина имаше намерението да напише домашното, наистина. Той просто… добре де, не го написа.

Това не би трябвало да има значение. Лейтън придаваше голяма важност на тестовете, а Джоел имаше отлични резултати на всеки един от тях. Поредното ненаписано домашно нямаше да има особено влияние върху оценката му.

Лейтън отиде в предната част на стаята.

— Добре тогава, е, останаха ни десет минути. Какво да правим… Нека решим няколко задачи!

Този път получи повече от няколко пъшкания.

— Или пък — продължи Лейтън, — предполагам, че мога да ви пусна по-рано, понеже това е последният урок за деня, а лятото ни чака току зад ъгъла.

Учениците, които бяха прекарали целия час в зяпане на стените, изведнъж застанаха нащрек.

— Много хубаво, вървете си — рече Лейтън и махна.

Учениците си тръгнаха за секунди. Джоел остана на мястото си, обмисляйки извинения. През тесния прозорец виждаше как другите ученици излизат на моравата. Повечето предмети бяха завършили с годишни изпити и работата стихваше. На самия Джоел му оставаше още само един изпит, по история. Той нямаше да е голям проблем — всъщност Джоел беше учил за него.

Той се изправи и отиде с тетрадката си пред бюрото на професор Лейтън.

— Джоел, Джоел — подхвана Лейтън мрачно. — Какво да те правя?

— Да ме пуснете? — попита Джоел.

Лейтън мълчеше.

— Господин професор — каза Джоел, — знам, че не бях отличник с домашните…

— По моя сметка, Джоел — прекъсна го професор Лейтън, — ти си написал девет от тях. Девет от четиридесет .

Девет ли? , замисли се Джоел. Би трябвало да съм написал повече… Той отново се замисли, припомни си работата през срока. Математиката винаги му беше най-лесният предмет. Много малко го беше грижа за нея.

— Добре — каза той, — предполагам, че май бях малко мързелив…

— Така ли мислиш? — отвърна Лейтън.

— Ами оценките ми от тестовете — бързо рече Джоел. — Получих отлични оценки.

— Е, първо на първо, училището не е само тестове. Завършването на Армедиус е важно, престижно постижение. То говори, че ученикът умее да учи и да изпълнява указания. Аз ви уча не само на математика, преподавам ви умения за живота. Как мога да пусна някого, който никога не си върши работата?

Това беше една от любимите лекции на Лейтън. Всъщност, опитът на Джоел говореше, че повечето професори са склонни да мислят, че техният предмет е от жизнено значение за живота на човек. Всички грешаха — с изключение на ритматистите, разбира се.