Брандън Сандърсън - Брендон Сандерсон Ритматистът 1

Джоел седна сащисан. Неколцина от хората в класната стая изръкопляскаха плахо, при все че повечето просто гледаха опулено, очевидно несигурни как да реагират.

— Така — рязко произнесе Нализар. — Аз ще поема обучението на този клас за последните няколко дни от срока и ще водя свободноизбираемия летен курс, планиран от Фич. Чух доста позорни неща за представянето на учениците в Армедиус и особено за вашата кохорта. Аз няма да позволя немарливост в класа си. Ей, момче, ти, дето си седнал на стъпалата.

Джоел вдигна поглед.

— Какво правиш тук? — попита Нализар. — Защо не си униформен?

— Не съм ритматист, сър — отвърна Джоел и стана. — От общото училище съм.

— Какво? В името на небесата, защо стоиш в залата ми?

Вашата зала? Това беше залата на Фич. Или… трябваше да бъде.

— Е? — запита Нализар.

— Донесох бележка, сър — обясни Джоел. — За професор Фич.

— Тогава я предай — каза Нализар.

— Тя е лично за професор Фич — заяви Джоел и натъпка писмото в джоба си. — Не беше относно класа.

— Тогава да те няма — изрече той и освободи Джоел с махване на ръка. Посипаният по пода червен тебеширен прах приличаше на кръв. Нализар започна да разпръсква творенията си едно по едно.

Джоел отстъпи, после се втурна по стъпалата и отвори вратата. Хората минаваха през ливадата отвън, мнозина облечени в бялото и сивото на ритматистите. Една фигура стоеше настрана. Джоел прелетя през стъпалата и през меката морава и се изравни с професор Фич. Човекът се тътреше с провиснали рамене, понесъл в ръце обемистата купчина книги и бележки.

— Професоре? — започна Джоел. Той бе висок за възрастта си, дори няколко сантиметра по-висок от Фич.

Възрастният мъж се обърна сепнато.

— А? Какво?

— Добре ли сте?

— О, та това е синът на майстора на тебешир! Как си, момко? Не трябва ли да си в час?

— Имам свободен — каза Джоел, протегна се и взе някои от книгите от купа, за да помогне. — Професоре, добре ли сте? Заради случилото се току-що?

— Видя го, нали? — Лицето на професор Фич посърна.

— Няма ли какво да направите? — попита Джоел. — Не можете да го оставите да Ви отнеме часовете! Може би ако говорите с директора Йорк?

— Не, не — възрази Фич. — Това би било непристойно. Правото на предизвикателство е много почитана традиция; длъжен съм да кажа, че е важна част от ритматическата култура.

Джоел въздъхна. Погледна надолу и си спомни бележката в джоба си. Молба от него до Фич. Искаше да учи при него през лятото и да научи колкото може за ритматиката.

Но Фич вече не бе редовен професор. Щеше ли това да има значение? Джоел дори не беше сигурен дали ще вземе ученик неритматист. Ако Фич не беше титулярен професор, щеше ли да има повече време за допълнително обучение? Тази мисъл незабавно накара Джоел да се почувства виновен.

Той почти извади писмото, за да го връчи на човека. Изписаното по лицето на Фич поражение го спря. Може би това не бе най-подходящият момент.

— Трябваше да го усетя как се задава — каза Фич. — Този Нализар. Миналата седмица, когато го взехме на работа, си рекох, че е твърде амбициозен, та това да му е от полза. В Армедиус не е имало предизвикателство от десетилетия…

— Какво ще правите? — попита Джоел.

— Ами — изрече Фич, докато крачеха по пътеката под сянката на кичест червен дъб. — Да, ами, според традицията аз заемам мястото на Нализар. Взет е като младши преподавател, който да помага на ученици, неиздържали изпитите тази година. Предполагам, че това вече е моята работа. Човек ще си рече, че ще бъда по-доволен вън от класната стая, че ще получа някакъв душевен покой!

Той поспря и се обърна, за да погледне отново към ритматическата аудитория. Сградата беше четвъртита и все пак някак изящна с ромбовидните шарки от сиви тухли на покритата от увивните растения стена.

— Да — пророни Фич. — Навярно никога вече няма да ми се налага да преподавам в тази класна стая… — Последните думи го задавиха. — Извини ме.

Наведе глава и избяга.

Джоел вдигна ръка, но го остави да си тръгне, при все че още държеше някои от неговите книги. Най-сетне въздъхна и пое по пътя си към сградата на канцеларията.

— Е — тихо каза той и отново помисли за смачканата хартия в джоба на панталона си — това беше катастрофа.

02