Брандън Сандърсън - Брендон Сандерсон Ритматистът 1

Единствените звуци в залата бяха скърцането на тебешира, придружено от бързото, почти уплашено дишане на Фич. Джоел прехапа устни; дуелът се ожесточаваше. Фич имаше по-добра отбрана, но я направи набързо и остави слаби участъци. Рехавата защита на Нализар му даваше възможност да бъде агресивен, а Фич трябваше да полага усилия, за да издържа. Той продължи да пуска Мощни линии и да унищожава полетелите към него през пода създания, но винаги имаше още, които да ги заменят.

Нализар беше добър, един от най-добрите, които Джоел въобще бе виждал. Въпреки напрежението той оставаше непринуден и произвеждаше тебеширче след тебеширче, без да се вълнува заради премахнатите от Фич. Джоел не можеше да отрече — беше впечатлен.

Неотдавна се е сражавал с дивите тебеширчета в Небраск , рече си Джоел и си спомни какво каза момичето. Свикнал е да чертае под натиск.

Нализар спокойно изпрати няколко паякообразни тебеширчета да пълзят по периметъра на пода и принуди Фич да наблюдава фланговете си. След това започна да изстрелва Мощни линии. Змиевидните линии прехвърчаха през пода като вибриращи вълни и изчезваха веднага щом удареха нещо.

Най-накрая Фич успя да произведе свое тебеширче — красиво нарисуван рицар — което привърза за една от по-малките си окръжности. Как така ги рисува толкова добре и при това толкова бързо? , чудеше се Джоел. Рицарят на Фич беше хубав, с подробно очертана броня и голям меч. Той лесно надви по-многобройните, но много по-просто изрисувани дракони на Нализар.

С вече създадения рицар, Фич можеше да опита с някои по-настъпателни удари. Нализар беше принуден да нарисува няколко отбранителни тебеширчета — прилични на петна създания, които се хвърляха пред Мощните линии.

През дъската хвърчаха армии от същества, линии и вълнообразни форми — буря от бяло срещу червено; изчезващи сред облак прах тебеширчета; линии, които удряха кръговете и унищожаваха парчета от защитната линия. Двамата мъже дращеха бясно.

Джоел стана и след това, замаян, направи почти несъзнателна стъпка към центъра на стаята. Това обаче му позволи да хвърли поглед към лицето на професор Фич. Фич изглеждаше безумен. Ужасѐн.

Джоел замръзна.

Професорите продължиха да чертаят, но притеснението в израза на Фич дистанцира Джоел от сблъсъка. Отчаяни движения, загриженост, пресечено от вадички пот лице.

Тежестта на събитията се стовари върху Джоел. Този дуел не беше за забавление или за упражнение. Това бе предизвикателство към авторитета на Фич — оспорване на правото му да заема длъжността си. Ако загубеше…

Една от червените Мощни линии на Нализар удари право окръжността на Фич и почти я проби. Веднага всичките тебеширчета на Нализар се понесоха в тази посока — бясна хаотична мешавица от червен устрем към отслабената линия.

Само за миг Фич замръзна и доби съкрушен вид. Отърси се и отново задейства, но беше твърде късно. Не можеше да ги спре всичките. Един от драконите се промъкна покрай рицаря му. Започна бясно да дере с нокти отслабената част от окръжността на Фич и да я изкривява още повече.

Той забързано започна да рисува друг рицар. Драконът обаче проби границата му.

— Не! — извика Джоел и слезе още едно стъпало по-надолу.

Нализар се усмихна, вдигна тебешира си от пода и се изправи. Отупа ръцете си от праха. Фич все още рисуваше.

— Професоре — произнесе Нализар. — Професоре!

Фич спря и чак тогава забеляза дракона, който продължаваше да работи върху дупката и опитваше да я разшири достатъчно, за да може да се добере до центъра на окръжността. В истинско сражение щеше да се е втурнал да атакува самия ритматист. Все пак това бе само дуел — и пробивът в окръжността означаваше победа за Нализар.

— О — каза Фич и свали ръката си надолу. — О, да, да, разбирам…

Той се обърна, видимо замаян, и огледа пълната с ученици стая.

— Ах, да. Аз… в този случай просто си тръгвам.

Започна да събира книгите и бележките си. Джоел се свлече на каменните стъпала. В ръката си държеше писмото, което бе написал, за да го предаде на Фич.

— Професоре — продължи Нализар. — Кителът Ви?

Фич сведе поглед.

— О, да. Разбира се.

Разкопча копчетата на дългия червен кител и след това го сне, като остана по бялата си жилетка, риза и панталони. Изглеждаше посрамен. Подържа дрехата си за миг, после я сложи на катедрата. Събра книгите си и изхвърча от аудиторията. Вратата към входа на партерния етаж се затвори зад него с тихо изщракване.