Брандън Сандърсън - Брендон Сандерсон Ритматистът 1

— Представи си — рече Джоел, — това е краят на Мелето, най-голямото ритматическо събитие в страната. Пол Крю и Адел Чой са единствените останали дуелисти. Адел е оцеляла противно на всички очаквания, след като съотборниците ѝ са били отстранени един по един още в първите няколко минути.

Неколцина други ученици, които се бяха отправили за следващия си час, се спряха на алеята наблизо, за да слушат.

— И? — прозина се Майкъл.

— И? Майкъл, това е бил финалът! Представи си как всички смълчано гледат началото на дуела на последните двама ритматисти. Представи си колко нервна ще да е била Адел! Никога дотогава нейният отбор не е печелил Меле, а сега тя била изправена срещу един от най-умелите ритматисти от нейното поколение. Съотборниците на Пол го бранели в центъра, така че най-слабите играчи сред тях да паднат първи. Знаели, че това ще го доведе до края практически свеж и с почти недокоснат отбранителен кръг. Шампионът срещу победения.

— Скука — каза Майкъл. — Само си седят и чертаят.

— Ти си безнадежден случай — отвърна Джоел. — Ходиш в същото училище, където се обучават ритматистите. Дори и мъничко ли не се интересуваш от тях?

— Достатъчно народ си имат да се интересува от тях — начумери се Майкъл. — Те се държат един за друг, Джоел. Това ме устройва. Даже бих предпочел да не са тук — додаде той. Ветрецът разроши русите му коси. Наоколо се простираха зелените хълмове и внушителните тухлени сгради на Армедиевата академия. Недалеч един механичен краб кротко изпълняваше задължението си да гризе тревата, за да я поддържа равна.

— Нямаше да разсъждаваш така, ако разбираше — рече Джоел и извади парче тебешир. — Ето, вземи. И застани тук. — Той разположи приятеля си, после коленичи и очерта около него кръг върху алеята. — Ти си Пол. Защитен кръг, виждаш ли. Ако бъде разкъсан, губиш мача.

Джоел отстъпи малко на бетонния квадрат, после коленичи и начерта свой кръг.

— И така, кръгът на Адел бил почти пробит на четири места. Тя бързо започнала да преминава от защита на Матсън към… окей, знаеш ли, това е прекалено техничарско. Само знай, че нейният кръг бил слаб, а Пол имал силна, доминираща позиция.

— Щом казваш — рече Майкъл. Той се усмихна на Ева Уинтърс, която мина край тях с учебници пред гърдите си.

— Така — продължи Джоел. — Пол започнал непрестанен обстрел на нейния кръг с Мощни линии и тя знаела, че няма да може да измести отбраната си достатъчно бързо, за да се възстанови.

— Обстрел… Какви линии? — попита Майкъл.

— Мощни линии — каза Джоел. — Дуелистите ги изстрелват един срещу друг. Това е номерът, така пробиваш кръга.

— Аз мислех, че са правили малки тебеширени… неща. Създания.

— И това също — отговори Джоел. — Наричат се тебеширчета. Но не затова всеки помни Мелето от 1888 година цели двадесет години по-късно. А заради линиите, които Адел изстреляла. Ако действаше по общоприетия начин, тя щеше да устои възможно най-дълго, да проточи мача, да направи добро представление.

Той постави тебешира си пред своя кръг и прошепна:

— Тя не постъпила така. Видяла нещо. Пол имал един малък отслабен участък в задната страна на своя кръг. Разбира се, единственият начин да се атакува този участък би бил да накара своя изстрел да отскочи от три различни линии, оставени от другите дуелисти. Невъзможен изстрел. Тя обаче го направила. Начертала една Мощна линия, докато тебеширчетата на Пол изяждали защитата ѝ. Изстреляла я и…

Завладян от момента, Джоел завърши очертаването на Мощната линия пред себе си и вдигна ръка със замах. Изненадано забеляза, че тридесетина ученици са се събрали да го слушат, и можа да долови как са затаили дъх в очакване рисунката му да оживее.

Тя не оживя. Джоел не беше ритматист. Неговите рисунки си бяха най-обикновени, тебеширени. Всеки знаеше това — Джоел по-добре от всички — ала този момент някак развали магията на неговия разказ. Събралите се ученици продължиха по пътя си и го оставиха коленичил на земята, в средата на кръга му.

— И нека да позная — прозина се отново Майкъл. — Нейният изстрел пробил?

— Да — отвърна Джоел, който внезапно се почувства глупаво. Изправи се и си прибра тебешира. — Изстрелът свършил работа. Тя спечелила Мелето, макар че за нейния отбор очакванията били най-ниски. Този изстрел. Той бил красив . Поне така се разказва.

— А аз съм сигурен, че ти с удоволствие би бил там — каза Майкъл и пристъпи извън очертания от Джоел кръг. — В името на Господаря, Джоел, обзалагам се, че ако можеше да пътуваш във времето, щеше да похабиш способността си в ходене по разни ритматически дуели!