Брандън Сандърсън - Брендон Сандерсон Ритматистът 1

Моментната потиснатост на Джоел беше изчезнала веднага щом прегледа купчинката. Днес имаше да достави само три съобщения и го стори бързо. Това значеше…

Той сграбчи четвърто съобщение в джоба си — прибавил го беше сам, без да казва на никого. Сега, с малко допълнително време заради бързането по-рано, той тръгна бавно към Отбранителната зала — една от ритматическите аудитории.

Този час там преподаваше професор Фич. Джоел пипна писмото в джоба си, написано — след известни притеснения — до професора по ритматика.

Това може и да е единствената ми възможност , помисли си Джоел и остави всички притеснения настрана. Фич беше спокоен, любезен човек. Нямаше причина да се тревожи.

Джоел препусна по дългото стълбище пред увитата в пълзящи растения постройка от сиви тухли и после се шмугна през дъбовата порта. Това го отведе в залата на най-горния етаж. Беше оформена като малък амфитеатър, с подредени в редове места. По варосаните стени висяха схеми с изображения на ритматическите защити, а плюшените седалки бяха хванати с болтове в редичка по протежение на реда и гледаха към подиума долу.

Неколцина от учениците хвърлиха поглед към Джоел при влизането му, но не и професор Фич. Той рядко забелязваше съобщенията от канцеларията и приказваше до края на лекцията, преди да разбере, че единият от слушателите му всъщност не е от класа. Джоел нямаше никакви възражения. Той нетърпеливо приседна на стъпалата. Днешната лекция явно беше за Защитата на Ийстън.

— … затова тази защита е една от най-добрите срещу агресивно нападение от много страни — обясняваше Фич долу в ниското. Посочи с дълга червена показалка към пода, където бе начертал голяма окръжност. Залата беше устроена тъй, че учениците да могат да гледат към ритматичните му чертежи на пода.

Фич махна с пръчката си към Забранителните линии, прикрепени от него към свързващите точки по кръга.

— И тъй, Защитата на Ийстън е най-известна заради големия брой по-малки окръжности, начертани при свързващите точки. Очертаването на още девет окръжности като тази може да отнема време, но си струва, като се има предвид какви възможности за отбрана предоставя. Виждате, че вътрешните линии образуват неправилен деветоъгълник, а броят на страните му, които няма да начертаете, ще определи колко пространство имате, но също и колко стабилна е фигурата ви. Разбира се, ако искате по-настъпателна защита, можете да използвате и свързващите точки за тебеширчета.

Ами Мощните линии? , рече си Джоел. Как се отбраняваш от тях?

Джоел не попита; не смееше да привлича внимание върху себе си. Това можеше да накара Фич да поиска съобщението и така Джоел нямаше да има причина да остане да слуша. Тъй че просто слушаше. В канцеларията нямаше да го очакват още известно време.

Наведе се и се зае да внушава на останалите ученици да питат за Мощните линии. Те не го направиха. Младите ритматисти се изтягаха по местата си — момчетата в бели памучни панталони, момичетата в бели поли, всичките със сиви пуловери — цветовете за прикриване на неизчезващия тебеширен прах.

Професор Фич носеше тъмночервен кител. Дебела, с прави колосани ръкавели, дрехата се спускаше чак до краката му. Кителът се закопчаваше плътно до високата яка и почти прикриваше носения от Фич бял костюм. Имаше военно излъчване, с всичките прави линии и ивиците на раменете — почти като отличителни знаци за чин. Червеният кител беше символът на титулярния професор по ритматика.

— Ето защо Защитата на Кеблин е по-слаба от тази на Ийстън в повечето случаи.

Професор Фич се усмихна и се обърна да огледа класа. Беше възрастен човек с посивяващи слепоочия и източена фигура. Одеждата допълнително му придаваше достойнство.

Разбирате ли какво притежавате? , помисли си Джоел, докато гледаше разсеяните ученици. Класът се състоеше от хора на по петнадесет-шестнадесет години, тоест на неговата възраст. Въпреки благородното си призвание, се държаха като… е, като тийнейджъри.

Знаеше се, че при Фич дисциплината е хлабава, и много от учениците се възползваха и не обръщаха внимание на лекцията, шепнеха си с приятелите си или пък се излежаваха и зяпаха тавана. Неколцина около Джоел всъщност май спяха. Той не знаеше имената им — не знаеше имената на повечето от учениците-ритматисти. Като цяло те отблъскваха опитите му да си побъбри с тях.

Понеже никой не проговори, Фич коленичи и допря тебешира си до своя чертеж. Затвори очи. След секунди начертаното бе издухано, заставено от създателя си да изчезне.