Уилям Уортън - Татко

Не ме привличат и тези дълги редици от къщи в предградията. Знам, че това е голяма и важна част от Америка, но не ме вълнуват. Ако липсва вътрешен подтик, моето рисуване престава да бъде изкуство.

Но все пак тук има нещо, което пробужда твореца у мен: онези магазинчета и стари къщи на брега. Отправям се в тази посока и паркирам в края на Роуз авеню, откъдето започва плажът. Оставям мотоциклета и крача по плажа с работния си комбинезон с дълбоки джобове за гвоздеите, джобчета отпред за дърводелски метър и плоския молив. Навеждам се леко с кутията на гърба си, вътрешностите ми бавно се наместват.

Спирам пред стар тухлен мотел, странна на вид сграда с полегато дворче. Той е с покрив от тъмнозелени плочки, които тук-там липсват, френски врати запазват двора от вятъра. Слънцето е хванато като в капан в този двор. Ето нещо, което заслужава да се нарисува. Калифорнийска версия на баварския замък Нойшванщайн на Смахнатия Лудвиг; не гротескна имитация като Дисниленд, а построен в същия романтичен дух, ум, който отказва да създава еднообразни мотели.

Фантазия от тухли и фаянс. Отзад дори има кула с дървена стълба, която води към нея. С радост бих живял в стаята, на върха на кулата — и ще заживея, щом веднъж навляза в картината си.

Учудващо е колко бързо възвръщам навиците си на художник. Все едно че съм оставил четките едва вчера.

Довършвам основата. Когато поглеждам нагоре слънцето залязва. Не мога да повярвам на очите си. Мили Боже, какво ще си помислят вкъщи!

Прибирам всичко в кутията си и скачам на мотоциклета. Чувствам се както в далечните стари времена: воня на терпентин, върху мотоциклет с кутия и мокро платно, което плющи на гърба ми. В Париж никой не би ми обърнал внимание — там аз съм част от пейзажа. Но тук от минаващите коли ми подсвиркват; вероятно си мислят, че съм поредната калифорнийска откачалка. Спирам край пътя и обръщам картината.

Заварвам двамата вкъщи залепени за проклетия телевизор. Отивам отзад и се преобличам. Използвам градински маркуч и четка, за да изтъркам боята от ръцете си. Започвам да приготвям вечерята и казвам на Били, че може да се храни с нас или да излезе. Давам му пет долара и ключовете на мотоциклета.

Вечерята минава сравнително добре. Били остава с нас и се държи прилично. Не мляска, не пърди, поне не толкова шумно, не се уригва. Той твърди, че получава болки в стомаха, ако не пърди и не се уригва. Мама също се държи добре. Привършваме вечерята без произшествия, но аз съм този, който получава болки в стомаха от непрекъснато напрягане.

Били изчезва след вечеря. Измивам чиниите и сядам с мама във всекидневната. За разнообразие телевизорът не работи. Може би маниакалната страст на Били е дошла твърде много дори на майка ми. Искам да говорим за младежките години на мама и татко: как са се запознали, за какво са мечтали. Зная, че никога няма да науча, въпреки че тя не ще ме излъже съзнателно. С течение на времето тя все повече започва да вярва в измислиците си.

Слушам с интерес. Започвам да разбирам, че скоро ще бъда най-старият клон по мъжка линия от нашето неповторимо генеалогично дърво. Когато татко си отиде, няма да имам повече информация за семейството. Съжалявам, че не съм разговарял повече с дядовците и бабите си, за да открия какви са били, какво са мислели. Имам нужда от себеувереност. Има нещо уязвимо в един мъж, който не е запознат с историята на предците си. Разказът на майка ми ще ми помогне да се превърна в цялостна личност.

Шашнат съм от незнанието на мама. Не й е известно колко братя и сестри е имала майка й. Знае нещичко само за семейството на баща си — заклети протестанти. Боже Господи, ние всички изчезваме така бързо, така лесно…

Разказва ми как се е запознала с татко под един сенник пред магазина на Уонъмейкър във Филаделфия. Била петнайсетгодишна, валяло като из ведро. Свила била шапката на по-голямата си сестра Меги, за да изглежда елегантна и по-възрастна. Дъждът съсипвал шапката и тя ревяла. Татко й предложил чадъра си.

Не мога да си представя татко с чадър, особено на осемнайсет години, но времената се променят и хората с тях. През по-голямата част от живота си той не носеше дори шапка в дъжда; казваше, че дъждовната вода била полезна за косата му: къдрела я. Запя друга песен, когато оплешивя.

По онова време мама тъкмо се съвземала от нервната си криза и работела във фабрика за захарни изделия. Според майка тя веднага разбрала, че това е идеалният мъж за нея. Иска ми се да бях говорил с него за това, което той си спомня.