Уилям Уортън - Татко

Най-сетне го питам защо е тук. Казва ми, че е напуснал училище; то нямало никакво значение за него.

Мога да преживея това. Ако човек не знае какво иска, училището е само начин за запълване на времето. Но Били винаги е бил такъв добър ученик…

Питам го какви са плановете му. И тогава той споменава, че иска да се върне във Франция.

Вярно, двамата с Врон ще се радваме да е близо до нас, но ако не учи, трябва да работи; не може да се мотае из къщи. Били си има собствен стил на живот, твърде различен от нашия — така както моите навици и разбирания не намират място тук, в Калифорния. Той вече е излетял от гнездото.

Но засега приключваме с тази тема; никой от нас не е готов да се задълбочи в нея. Говорим още малко за татко и той се оттегля в стаята. Премествам се в страничната спалня и заспивам по-дълбоко, отколкото съм мислел, че е възможно; може би се хващам инстинктивно за съня, като средство да избягам от действителността.

На следващия ден идва Джоан; тя прегръща Били и дръпва шеговито дългата му коса. Двамата с него хвърляме мръсните му дрехи в колата. Сестра ми казва, че ще почисти къщата, докато сме навън. Донесла е храна, ще приготви и вечеря.

След пералнята отиваме в болницата.

Били сяда до леглото и гледа втренчено татко — той лежи по гръб с широко отворени очи. Не разпознава никого от нас, дори и когато Били го прегръща силно и го целува. Синът ми е толкова невъздържан, толкова буен, че едва не изтръгва иглите на системите. Татко се вторачва в него, като непрекъснато мърда устни.

Отново е на катетър. Поглеждам под завивките и виждам, че се пълни. Баща ми се превръща в жив труп. Ако не беше човешко същество, щяхме да го оставим да умре. Отива си бързо и изглежда, че нищо не може да се направи; не мисля, че може да изживее и един ден под моите грижи.

Били едва не изпада в шок. Излиза навън и ме оставя сам с татко: галя го по главата, говоря му тихо. Той ме наблюдава без никакво чувство или интерес в очите. Момчето се връща; вече не плаче, но светлосините му очи са зачервени. Слизаме с асансьора и мълчаливо се отправяме към паркинга. Ярката дневна светлина ни заслепява. Изваждам слънчевите очила на татко от жабката и ги подавам на Били.

— Какво е станало, татко? Защо е в такова състояние?

Отново повтарям всичко. Казвам му, че самият всъщност не знам какво става и не съм сигурен дали и лекарите знаят.

Вземаме дрехите от пералнята. Сгъваме заедно нещата на Били, чаршафите и кърпите. И двамата мълчим.

Казвам на Джоан, че няма смисъл да ходи в болницата; татко дори няма да знае, че тя е там. Но тя отива. Знам как се чувства. Това те съсипва, но трябва да го направиш.

Мама иска да знае това, което всички искаме да знаем.

— Какво му е, Джаки? Луд ли е?

Опитвам се да я убедя, че не е луд. Мама ми отпраща един от нейните погледи.

— Той никога не е бил съвсем нормален, знам. Живяла съм с него над петдесет години! Той не е обикновен човек.

Следващите дни Били ме хвърля в тъч с отношението си към телевизията. Може би причината е, че дълги години нямахме телевизор.

Прекарва часове пред телевизора и гледа всичко. Кълна се, че не сменя каналите: не пропуска дори рекламите. Гледа „сапунени опери“, дискусии, каубойски филми, полицейски сериали, дори бейзбол. Все едно, че участва в някакъв маратон за продължително гледане на телевизия.

Мама е щастлива, че има компания пред телевизора. Осведомява Били какво се е случило до този момент в мелодрамите; кой с кого спи, коя от кого има незаконно дете; кой се опитва да отнеме нечий съпруг или съпруга.

И Били гледа всичко това, без да му мигне окото.

Знам къде бях скътал стара кутия бои. Измъквам я, почиствам четките с терпентин и проверявам тубите. Може би ще запазя малко, разум, ако мога да рисувам. Не обичам да си признавам това, но актът на рисуване за мен има терапевтичен ефект. Не би трябвало да бъде така за един професионалист, какъвто съм — но това е положението. Истината е, че когато мога да контролирам личния си свят, да взема нещата от него и да ги предам по начина, по който искам — това има оздравителен ефект върху мен.

Моля Били да наглежда майка; намирам стар бял дочен комбинезон, памучна тениска и таке. Вземам платната, които бях оставил на татко.

Слагам кутията на гръб и яхвам мотоциклета, преди дори да съм се запитал какво точно ще рисувам. В един миг забравям, че съм в Америка. Едната възможност беше да рисувам „интериора на гаража“. Но искам да съм на открито, на въздух, достатъчно съм се ровил в личните проблеми на хората. Искам простор.