Уилям Уортън - Татко

После — онзи сватбен пир в Кана. Мария е около четирийсет и шест-седемгодишна; хубава възраст за жена: напълно зряла и без видими следи на остаряване. И така, тя преждевременно тласка Исус към кариерата му — преди той да е готов за това; иска да се изфука пред приятелките си какъв страхотен син има. Питам се дали той първо не се е упражнявал вкъщи, като е правел някое и друго чудо пред майка си.

А може би на Мария й е омръзнало из къщата й да се мотае трийсетгодишен смотаняк и се е чудела как да му даде пътя.

Гледам тези две картини и фантазирам. Обичам легендите, но всички тези истории се предполага, че са истински. Тази мистика влияе върху психиката и те променя. Питам се доколко е въздействала и на мене; сигурен съм, че не е малко. Лежа си с такива светотатствени мисли и се чудя за какво ли е всичко това.

На следващата сутрин се обажда Етридж. Майка вдига слушалката; притиска я към гърдите си и шепне: „Той търси теб , Джаки.“ Говоря по телефона от всекидневната. Тя може да остане на другия и да слуша.

Етридж говори със студен, властен тон. Този разговор трябва да е твърде важен за него — едва девет и петнайсет е.

Той описва състоянието на татко, използва медицински жаргон. Слушам и мълча. Най-сетне стига до същността на въпроса.

— Днес ще изпишем баща ви, господин Тремънт. Можете да го вземете след дванайсет.

Смаян съм. Не мога да повярвам на ушите си.

— Искате да кажете, че е оздравял, докторе?

— Е, не, състоянието му не е променено.

— Тогава как ще го изпишете? В състоянието, в което е, той не може да живее извън болницата.

— Господин Тремънт, от медицинска гледна точка състоянието на баща ви е стабилно; не можем да направим кой знае колко за него повече. Необходимо е да бъде поставен под попечителство.

— Какво искате да кажете, доктор Етридж? Какво означава „попечителство“?

— Господин Тремънт, ние не можем да си позволим да задържаме пациенти, чието състояние не се променя от провежданото лечение.

Все още не мога да повярвам.

— Но, доктор Етридж, ние се опитахме да го гледаме вкъщи: спах с него, хранех го, къпех го, прекарвах цялото си време с него. Той наистина има нужда да бъде в болница.

Настъпи кратка пауза. Етридж явно се опитваше да сдържи нетърпението си.

— Господин Тремънт, вашият баща вероятно трябва да бъде настанен в оздравителен дом. Ще му дам един допълнителен ден, за да имате време да намерите подходящо място. Можете да се обърнете и към социалната служба.

Приключва разговора.

Не знам какво да правя. Чувам майка да се влачи в хола. Вбесена е, размахва заплашително юмрук.

— Винаги съм знаела, че този Етридж е копеле ! Баща ти го харесваше само защото е от Уискънсин. Знам, че е направил грешка при тази операция на жлъчния мехур!

Водя я до стол.

— Успокой се, мамо. Още една сърдечна криза няма да помогне на никого.

— Кой дава пари в продължение на повече от двайсет години, за да могат да построят голямата си хубава болница? Ние давахме и давахме грешни пари; сега, когато имаме нужда от тях, те ни изхвърлят. Куп чифути и негри, това са те!

Плаче.

— Джаки, не искам татко ти да отива в дом за стари хора. Не забравяй това. През всичките тези години сме работили и спестявали, грижехме се за вас, децата, и сега да завърши в старчески дом.

— Става въпрос за оздравителен дом — точно като този на нашата улица, майко, не за старчески дом.

— Не ми говори; знам аз. Това е само купешко име за същото. Колко пъти двамата с татко ти сме поглеждали тези бедни душици и сме ги съжалявали! Толкова сме се радвали, че си имаме наша, собствена къща — а сега да му се случи и на него това!

Ридае. Изчаквам я. Искам да телефонирам на Джоан, но първо трябва да се справя с положението тук. Всъщност имаме ли избор? Не знам как бих могъл да ги принудя да го задържат в болницата. Знам със сигурност, че не бих се справил тук, особено в присъствието на майка. Той трябва да отиде в оздравителен дом — няма друга възможност. Най-сетне успокоявам майка и телефонирам на Джоан.

Обяснявам й положението, казвам колко е разтревожена майка. Джоан иска да говори с нея.

След около пет минути кимане и повтаряне на „да, да“, придружени с оплаквания, но, в общи линии, вече примирена, майка ми подава слушалката.

— Смятам, че майка разбра всичко, Джак. Проблемът с нея е повече психологически. Типичните ирландски приказки за домовете за бедни. Тя ще се оправи. А ти върви в болницата и говори с хората от социалната служба.