Уилям Уортън - Татко

Така проблемът беше решен. Приготвям закуска. Майка все още се колебае как да реагира. Били идва от стаята си, казвам му какво се е случило. Той се заканва, че ще изгори болницата. Майка ми само това чака. Зад гърба й му правя отчаяни знаци да се успокои. Господи, не беше леко!

След като бюрократите на рецепцията ме разхождат няколко пъти напред-назад, намирам най-сетне отдела за социални услуги в сутерена на болницата. Жената, към която бях насочен, е приятен човек: умее да изслушва. Проверява по телефона казаното от мен, изисква картоните на татко. Спокойно обяснява какво представляват управляваните от Перпечуъл Хоспитъл домове за плащалите застраховка към болницата. Посочва ми имената на други места, официално признати от болницата.

Шокиран съм от цените. Майка ще получи криза, ако научи. Питам дали татко отговаря на изискванията на някой от оздравителните домове към болницата. Те се покриват от плана по застраховката. Чувствам се като престъпник, който се признава за виновен в по-малко престъпление, за да избегне преследване за по-тежко.

Тя се усмихва, говори на шотландски диалект или нещо подобно, горе-долу е на моята възраст, може би малко по-млада: посивяваща коса, светлосини очи.

— Господин Тремънт, ако той се нуждае и от медицинска помощ, а не само от обикновените грижи в един такъв дом, ще може да влезе в някой от домовете към болницата.

Преглежда внимателно медицинските сведения за татко, вдига глава, усмихва се.

— Тук е вписано, че баща ви е с катетър. Това определено ще го класифицира като изискващ и медицински грижи. Ако го изпишат с този катетър, няма да имате неприятности.

Радва се за мен, за татко. А моят стомах се свива на топка. Искам ли да запазя катетъра за може би трийсет долара на ден? От мен ли зависи това?

Благодаря й и казвам, че ще се върна веднага. Отивам на горния етаж и се мотая из урологичната клиника, докато хващам Сам в една от минутите му за отдих. Той веднага си спомня за мен.

— Много лошо стана с баща ви, господин Тремънт. Никога не съм виждал такова бързо влошаване, както при него.

Питам го за катетъра. Казва, че Сантана е решил да го свали днес следобед. Питам го дали може да бъде оставен. Поглежда ме. Обяснявам ситуацията. Клати глава.

— Ще трябва да попитате доктор Сантана. Той ще излезе след малко; говорете с него.

Когато докторът идва, пристъпвам напред. Той отстъпва две крачки назад.

— Доктор Сантана, ще можете ли да оставите катетъра на баща ми около седмица?

Гледа ме — би желал да не съм пред очите му.

— Господин Тремънт, имате ли някаква специална причина, за да искате това?

— В оздравителния дом, където искам да го настаня, предпочитат да е така.

Не добавям нищо повече към обяснението си, като се надявам, че не е наясно с подробностите. Той ме поглежда отново. В ръцете си държи документи; продължава да отстъпва назад.

— Добре, господин Тремънт, ще го оставим с катетър.

Отдалечава се. Отивам при Сам и започвам да обяснявам. Навежда се над бюрото на урологията, протяга ръка.

— Разбрах. Добре. Запланувано е да бъде изписан утре, така ли е?

— Да. Благодаря ти много, Сам; благодаря за всичко.

Стискаме си ръце и поемам надолу по стълбите.

Казвам на дамата, чието име е госпожа Тръмбъл, че катетърът ще остане. Тя прехвърля картоните пред себе си.

— Възможно е да има свободно място в Котидж Вила. Ще позвъня.

Обяснява по телефона за състоянието на татко. Поглежда ме и се усмихва, докато поставя слушалката на мястото й.

— В момента нямат свободно място, но скоро ще имат. Очакват ви за интервю.

Изтегля картонче с адрес и го подписва. Котидж Вила е на около осемстотин метра на хълма близо до кръстовището за Сан Диего и Санта Моника. Потеглям в тази посока.

Погледнат отвън, домът прави приятно впечатление. Състои се от централна сграда и две крила, които затварят отпред голяма поляна с цветя: оформена по този начин, фасадата напомня латинската буква U. По добре поддържаната поляна са разпръснати големи цветни чадъри и маси, подобни на тези за пикник. Котидж Вила би могла да бъде и евтин голф-клуб в Палм Спрингс.

Двете рамене на буквата U представляват дълги коридори. Инвалидни столове създават атмосферата на това място; неръждаема стомана и напрегнати лица, бледа, сбръчкана кожа, бели коси, всички в халати. Пробивам си път до офиса.

Дамата там ме осведомява, че обитателите на този вид така наречени оздравителни домове са седемдесет процента жени — мъжете умират млади. Имам късмет, защото през следващите четирийсет и осем часа се очаква да умре някакъв мъж; татко можел да заеме неговото място.