Уилям Уортън - Татко

— Ед, трябва да започнем да берем тези краставички.

Поглежда ме, но не ме вижда.

— Правилно, Джак, мислиш ли, че ще бъде добре да ги приберем утре?

Поглежда ме по-отблизо — още по-носов изговор, характерен за Уискънсин.

— Не забравяй, Ед, че утре трябва да помогнем на татко да почисти обора. Помни това.

— Да, прав си, Джак. Бях забравил.

— Но можем да започнем веднага щом приключим с обора — ще довършим с краставичките след доенето. Ще вземем назаем каруца и ще ги откараме в събота.

— Добра идея, Джак. Ще направим това.

Седи там, наведен напред, поклаща глава, усмихва се. Чакам, но това е всичко. Напразни са усилията ми да подновя този странен разговор. Когато се захлажда, прибирам татко в стаята и му оправям леглото така, че да му е удобно. Сестрата ми помага. Работим заедно, оправяме леглото едновременно от двете страни, подпъхваме завивките, слагаме ремъците на място. Информира ме, че се казва Алиша.

Казвам й, че моето име е като на татко. Разказвам й за живота в Париж, за това, че съм художник и че съм дошъл, защото мама е болна. Знам, всичко това не звучи реално — вече не ми звучи реално дори и на мен самия.

— Какво мислиш за работата си тук?

Тя прави гримаса, свива рамене, въздиша.

— Много е потискащо. Работила съм на подобни места в продължение на пет години. Човек винаги губи тук; никой не се чувства по-млад и по-добре…

Отива до края на леглото.

— Но когато човек е сам с малко дете, трябва да работи, а работа не се намира лесно. Освен това тук мога да си определям работните часове. Не е чак толкова лошо.

Поглежда часовника си; казва ми, че работният й ден е свършил. Другата сестра ще храни татко на вечеря. Питам я дали мога да я откарам. Поглежда ме.

— Много мило, но госпожа Кеслер — управителката, ще припадне, ако изляза с вас.

Кикоти се, гледа към пода, поклаща глава. Мисля, че не ме е разбрала.

— Искам само да прескоча до вкъщи да разбера как е майка и после ще се върна да помогна за вечерята на татко. Помислих си, че мога да те закарам донякъде.

Поглежда ме с наклонена настрана глава.

— Човече, ти наистина си много внимателен към твоите родители. Никой не идва да види тези хора тук. Има някои, за които знам, че не са били посещавани и дори не са получавали писма от години.

Обръща се, спира до вратата.

— Дори и да си негър, госпожа Кеслер пак ще направи сцена.

Когато се прибирам вкъщи, всичко е наред. Били се е отпуснал в стола на татко и двамата с мама гледат някакво шоу. Казвам му, че ще се върна веднага щом нахраня татко и тогава ще може да излезе — ако иска. Майка заявява, че е съвсем добре и няма нужда от гледачи през цялото време.

Връщам се и помагам на Били в разчистването. Той ми казва, че не знае още колко ще издържи. Майка ходи по петите му и го дразни с непрекъснати забележки за косата, за босите му крака и неизрязаните им нокти, младежките му пъпки, миризмата му, пърденето му.

Казва ми, че очаква приятел от Санта Крус и ме пита дали могат да се настанят в стаята към градината. Казвам му, че ще питам майка. Чувствам, че няма да е леко. Вероятно и неговият приятел ще се мотае наоколо с боси крака и брада и ще свири на китара същите двайсетина песни. Да не говорим как ще се отрази това на мама. Нещата се изплъзват от ръцете ми, чувствам, че губя сили.

На третия ден отивам да помогна за храненето на татко. Намирам го напрегнат. Устните му треперят, бърбори неразбираемо, очите му шарят наоколо.

Не мога да го накарам да яде. Трудно е да му отворим устата, а когато успеем, захапва лъжицата. Поведението му е точно такова, каквото беше, когато му дадох елавила.

Питам Алиша, дали му дават хапчетата за високото кръвно, или може би трябва да му се даде валиум, каквото и да е, само да го успокои… Тя отива за картоните му, връща се и ми ги показва. В тях няма нито дума за лекарствата, които трябва да му се дават. От болницата не са препратили нито сведения за медикаментозното му лечение, нито лекарствата му!

Излизам и казвам на директорката на дома да телефонира на болницата. Тичам до колата си — там има валиум, който току-що бях взел за майка; там е и апаратът ми за мерене на кръвното налягане — грабвам и него. Когато се връщам обратно, татко прави сериозни опити да отлети. Дърпа ремъците, опитва се да се изправи, пада обратно назад. Скърца със зъби и стене.

Успявам да поставя маншона на ръката му, помпя го. Налягането му е двеста и четирийсет на сто и двайсет. Алиша отива да повика медицинска сестра.