Уилям Уортън - Татко

Тя мери кръвното му налягане и получава същите стойности. Настоявам и пред нея да му даде малко валиум или друго успокоително. Може да получи удар. Но тя се страхува да направи каквото и да било без лекарско предписание; решава да чака, докато пристигнат сведенията от болницата.

Втурвам се към телефона, успявам да преодолея всички бюрократични препятствия и стигна до Етридж. Свързах се сравнително бързо — изглежда, там вече се беше вдигнала тревога. Казвам му какво става.

— Твърде лошо, господин Тремънт. Веднага ще се справим с положението. Сведенията за лекарствата му са на път.

Негодникът продължава да бъде арогантен — продължава да се държи като голям лидер с велика мисия, когото само разни нищожества безпокоят!

— Това е вече прекалено, доктор Етридж! Никой не се грижи както трябва за баща ми! Какво значи това — всички се надявате да умре, за да си облекчите съвестта?

— Хайде, хайде, господин Тремънт, да не изпадаме в истерии.

— По дяволите, аз не съм истеричен; опитвам се само да спася баща си и не получавам голяма помощ от вас и персонала на болницата.

Това постига целта. Той губи търпение. Много студено ми напомня, че е доктор по медицина, положил Хипократовата клетва. Продължава в същия дух в продължение на около две минути. Прекъсвам го.

— Вижте какво, доктор Етридж, ще се успокоите ли скоро, за да напишете рецепта за баща ми? Докато вие ми обяснявате колко сте велик, той може би умира!

Последва тишина. Очаквах рязко прекъсване на разговора.

— Информирам ви, господин Тремънт, че вече не съм лекар на вашия баща. Ще определя друг лекуващ лекар.

Крещя в слушалката, преди той да е успял да затвори.

— Вие вече сте свободен, доктор Етридж! И не си правете труда да търсите друг лекар — аз сам ще си намеря! Предупреждавам ви официално , че ще направите по-добре да проверите дали полиците ви за лекарска професионална небрежност са платени, защото ще имате нужда от тях! Изпращането на тези сведения беше ваше задължение и сега се намирате в закононарушение, даващо право на иск!

Поставям слушалката на място. Госпожа Кеслер ме гледа втренчено със стиснати устни. Не желае неприятности. Иска да запази връзката си с Перпечуъл Хоспитъл. Това може да се прочете в очите й, в свитите й устни.

Казвам си: „Какво направи, глупако? Божичко! Нима това ще помогне?“

Отивам в стаята на татко, казвам на Алиша да не гледа и натиквам десетмилиграмова таблетка валиум в устата му. Той я дъвче, но я поглъща. Седя там, държа ръцете му и чакам. Постепенно се успокоява. Меря кръвното му кажи-речи на всеки пет минути. Кръвното му налягане пада бавно до сто и осемдесет на сто. Заспива и аз свалям маншона.

Целият съм вир-вода от напрежение и воня нетърпимо. Хич не ми се иска да оставя татко, но имам и други неща за вършене. Трябва да намеря друг лекуващ лекар в Перпечуъл, а ако се наложи — да потърся друга болница.

Връщам се вкъщи. Пристигнал е Том, приятелят на Били. Само той ми липсваше. Точно такъв е, какъвто очаквах, само че е евреин и е по-тих и спокоен. Има дори повече пъпки от сина ми и иска да стане психолог.

Майка не е на себе си. Къщата й не е приют за бездомници и т.н. Разбирам, че още с влизането Том е пуснал торбата си на пода до вратата и двамата с Били се прегърнали.

Дали Били не е хомо? Какво смятам? Човек никога не знае с тези хипита. При тях всичко е объркано. Едва я слушам.

Започвам от най-важното в момента. Говоря с двамата в задната стая. Подхвърлям им идеята да отидат на палатка в Топанга — там имаме около сто и шейсет декара собствена земя. Смятам, че там ще се чувстват по-добре. Били се безпокои, че оставам сам с майка. Уверявам го, че всичко ще бъде наред. Може би той ще идва от време на време, за да ме замести за един следобед или някоя вечер. Казвам му, че ако иска, може да вземе мотоциклета ми.

Том има палатка и спални чували в колата си. Иска ми се да мога да отида с тях.

Ползвам телефона в спалнята. Обаждам се на няколко приятели медици. Единият от тях е декан на факултета по медицина. Описвам му накратко случилото се и го питам дали познава някого в Перпечуъл Хоспитъл, когото да ми препоръча. Не познава никого. Все пак познава някаква жена в болницата Уодсуърт Дженеръл и ми предлага да й позвъня. Името й е доктор Смит: специалист по вътрешни болести и урология. Разрешава ми да използвам неговото име.

Обаждам се и на приятел в Цинцинати — неврохирург. Макс изслушва цялата история. Казва ми какви точно неврологични процедури трябва да се следват. Предлага ми да дойде на място, ако нещата се влошат.