Уилям Уортън - Татко

Взех моите грижливо спестени пари от Коледа и си купих първата истинска бейзболна ръкавица. Упражнявах се в докосване на играч с топката — минах през всички възможни комбинации, правех това денем и нощем в продължение на седмици. Можех да се протягам и сграбчвам с ръкавицата, както гущер хваща мухи. Това беше единственото място в игрището, за което можех да се боря.

Но не бях левак. Левакът на това място имаше огромно предимство; ръката му с ръкавицата трябваше да бъде в игрището — така той имаше малко повече възможност да се протегне към топката. И леваците-хендери имаха предимство пред тези, които хвърляха топката с дясната ръка.

Така че пак не можах да постигна желанието си. Отначало гонех кокошките от игрището, после бях повишен до позицията на отговорник по записване на точките, но на мен ми се искаше да играя повече от една игра на ден.

Реших да се боря за мястото на този, който хвърля топката. В нашия квартал хвърлянето не изискваше атлетически способности. Тренирах с часове — хвърлях на Цигенфус или към тухлена стена и постигнах доста точно хвърляне под добър ъгъл. В онези дни наричахме наклона, под който се хвърля топката „дроп“ или „хуук“. Сега го наричат „кърв“, „скрубол“. Дори и бейзболът се променя…

Ето ни сега с Били в този малък канзаски град — играят два университетски отбора. Развълнуван съм. Били казва, че ще дойде, но не е ентусиазиран.

Минаваме покрай няколко мотоциклета на паркинга. Местните гамени се преследват един друг със спринтове на около петдесет метра. Не ми е лесно да откъсна Били от тях; все пак успяваме да влезем в стадиона преди започване на играта.

Носят се познати миризми на цигари, на тел, на прясна боя и най-вече на печени фъстъци и хот-дог. Това е истинска американска бейзболна игра.

Но не играят добре. Вероятно всички сме разглезени от твърде много професионални мачове по телевизията.

Във всеки случай Били си умира от скука. Непрекъснато се опитвам да му обясня какво всъщност става на игрището, но то няма никакво значение за него. Не е тайна, че бейзболът е тънка стратегическа игра. Ако човек не може да следи и да си обясни дребните на вид решения за разместване, играта се превръща в истинска досада. Ако не се знае как трябва да играе играчът в маркираното игрище с играчите на първа и трета база, играта се превръща само в просто прехвърляне на топка от един играч към друг с бухалка.

— Исусе, виж само онзи там, който се е изправил като изтукан!

Посочва към десния филдер.

— Никой не му отпрати нито една топка цяла вечер. Или си виси там и чака напразно, или търчи напред-назад. Я виж онзи дебелия, който клечи зад другия с бухалката — много вероятно е накрая да установи, че лявото му ухо е пораснало от дясната страна на главата му.

Предавам се и се наслаждавам сам на играта. Късно е; Били е живял твърде дълго в Европа. Когато играта свършва, потегляме към мотела. Едва сега почувствах колко съм уморен. Лежа в леглото и си мисля колко е различен животът ни с Били. Бяхме живели заедно през по-голямата част от неговия живот досега, но фактически не бяхме споделяли много. И това е дяволски лошо.

Тази вечер пристигна Били. Заспал съм, но майка все още не си е легнала — гледа шоуто на Джони Карсън.

Да се чуди човек как не е умряла при вида му. Събужда ме проклетият вътрешен телефон, който звъни като побеснял до леглото ми. Вдигам слушалката и чувам гласа на мама — чиста истерия.

— Джаки, ела веднага! Били е тук!

Объркан съм.

— Били тук ? Били е в Санта Крус. Не може да бъде тук.

Все още замаян от сън, отивам при тях залитайки, облечен в бившия си спортен екип, с който сега спя: нещастен образ на победен атлет.

Но той наистина е там. Не съм го виждал, откакто напусна Париж, за да учи. Признавам, че се радвам много. Даряваме се взаимно с нещо като полупрегръдка. Мили Боже, вони на партенки! Отдръпвам се, за да го огледам. Изглежда ужасно — отслабнал, целият в пъпки. Когато Били не се храни правилно, лицето му се покрива с пъпки — истинска катастрофа. Дрехите му са мръсни, обувките му като по чудо не са се разпаднали на краката му.

Майка стои там, притиснала малки юмручета към устата си. Признавам, че видът му е окаян. Изглежда като безпризорен.

Казва ни, че е разбрал от Врон за заболяването на баба си. Пита я как се чувства, но тя все още не е в състояние да говори.

Осведомявам го, че сега дядо му е в болница. Опитвам се да настаня мама на стол. Не знам дали да разкрия истинското състояние на татко пред нея.