Уилям Уортън - Татко

— Били, това е само едната възможност. Може би ще трябва да опитаме и с други. Къде можем да намерим много умивалници?

Хората непрекъснато ми задават въпроси, на които сами си отговарят.

— Знам, Били. Игрището за кегли точно зад хълма. Ходих там на път за обществената пералня; там има поне десет умивалника.

Исусе, той се отлепва от коша за мръсни дрехи; готов е да тръгне!

— Но, дядо, татко е взел колата. Как ще отидем до там, не можем да стигнем пеш.

— Мотоциклетът е на алеята пред къщата, Били. Можем да отидем с него. Пътувам с баща ти и нямахме никакви проблеми при паркирането.

Напълно е сериозен! Но ако баба разбере, че съм завел дядо с мотоциклета до игрището за кегли, за да пуска в умивалниците лодчиците си, сигурно ще извика ченгетата. Той измъква скапаните каски, които все още държим тук; готов е за мотоциклета. В края на краищата защо пък да не го закарам? Освен това и на мен започва да ми става интересно.

Изтиквам мотора до края на улицата. Дядо върви до мен. Слава Богу, поне не е с бастуна! Надявам се, баба да не ни чуе. Той с мъка се покатерва отзад, рита надолу опорите за краката и се хваща здраво. Какво, по дяволите, е накарало моят старец да се носи насам-натам с неговия старец отзад върху тази купчина старо желязо? Човек никога не знае какво да очаква от татко.

Отиваме до игрището за кегли, минаваме край пътечките и влизаме в стаята за почивка. Отстрани сигурно изглеждаме, сякаш сме си определили много ексцентрична, перверзна среща. Слава Богу, рано е и там няма хора: цялата стая е на наше разположение. Първо, правим запушалки от хартиени кърпички и пълним всички умивалници. Това ни отнема около десетина минути. Нямам представа какво, по дяволите, ще кажем, ако влезе управителят. Решавам веднага, че обясненията ще ги дава дядо.

Изпускаме водата от десетте умивалника. Тя се върти по посока на часовниковата стрелка. Напълваме ги отново, даваме старт на водата в посока обратна на часовниковата стрелка и изтегляме запушалките; същото нещо — сменя посоката на движението си и се излива в канала; изглежда дядо нещо греши с математиката и физиката. Чудя се, откъде все пак му е хрумнала такава идея.

Прибираме се вкъщи. Оставям го на ъгъла и тикам мотора до алеята отпред. Дядо влиза през предната врата, а аз отивам отзад да проверя баба да не е умряла на онова меко легло. Стаята е празна.

Влизам във всекидневната и ги виждам двамата. Той й разказва как сме се разходили по улицата. За щастие каските са на мотора. Баба ме поглежда въпросително; още е изплашена. Но аз нямам никакво намерение да казвам каквото и да било — освен ако дядо сам не поиска.

Седим така: всеки чака другия да направи нещо или да каже нещо. Иска ми се татко да си е вкъщи, става много напрегнато. После дядо става.

— Ела в работилничката, Били; там има нещо, което искам да ти покажа.

На баба това съвсем не й харесва, но, изглежда, ще ни остави на мира. На вратата се обръщам и свивам рамене да покажа, че съм на нейна страна, но истината е, че не съм.

В работилницата дядо взема едно от неговите малки специални изобретения, които вечно правеше за нас, децата. То представлява пръчка с прорези от едната страна и малка перка на върха. Винаги сме ги наричали „въртящи се пръчки“; тази е правена сега, перката е дялана на ръка и закрепена с щифт.

— Спомняш ли си как работи това, Били?

Подава ми го заедно с друга, гладка пръчица. Прекарвам пръчката по прорезите, докато перката започва да се върти. Това винаги ни е учудвало като деца — аз все още не знам какво кара перката да се върти.

— Забелязваш ли нещо във въртенето на перката?

Опира се на бастуна си и спира перката с пръст. Започвам отново да търкам с пръчката. Оставя перката да се завърти бързо, после отново протяга ръка и я спира.

— Гледай внимателно! Ще видиш, че тя се върти винаги в посока, обратна на часовниковата стрелка.

Този път той задвижва бързо перката по посока на часовниковата стрелка. Но когато започвам да търкам с пръчката, тя спира и променя посоката на движението си.

— Майсторя тези „въртящи се пръчки“ в продължение на четирийсет години и никога не можах да накарам някоя от тях да се върти в обратна посока. Опитвал съм какво ли не: правех прорезите под различен ъгъл, променях разстоянието между тях; променял съм модела на перката, но те винаги се въртяха в една и съща посока.

Поглежда ме и отново се усмихва. Завърта перката назад и двамата наблюдаваме как тя сама променя посоката на движението си, докато търкам с гладката пръчка.