Уилям Уортън - Татко

— Какво ти каза тя, Джон?

Навеждам се и се преструвам, че разглеждам отблизо зелено растение подобно на кактус с жълто цветче на върха.

— Казва, че е изплашена, татко. Мисли, че може би си луд.

Поглежда към краката си, после взема празна торбичка за едно от цветята си.

— Хайде да отидем някъде с колата, Джон. Искам да говоря с теб някъде, където ще бъдем сами.

Излизам след него от оранжерията. Когато съм вече вън, той протяга ръка и включва регулатора на автоматичното си устройство за поливане чрез ситни водни капчици; прилича на водна мъгла, придружено от съскащ звук. Питам се дали сам е измислил тази инсталация за напояване. Човек никога не е сигурен с татко в това отношение: вечно разработва някакъв малък трик за собствено удобство, без дори да спомене за това. Досега не знаех колко безкрайно сдържан човек наистина е бил баща ми.

Загрявам колата. Татко си взема пуловер, слага шапката си. Не знам какво е казал на майка. Имам чувството, че нещата му се изплъзват от контрол. Татко сяда в колата.

— Да отидем до Венеция, Джон? Слънчев ден е, иска ми се да видя океана.

Едва съм завил по Бетовен стрийт и той ме шокира още с първото си изречение. Не ме поглежда; вторачил се е в нещо невидимо за мен.

— Джони, какъв е шансът да имам жена с четири деца в Кейп Мей, Ню Джърси?

Първата ми мисъл е, че той е луд — майка е права. После ме обзема страх и смущение, опитвам се да се съсредоточа върху шофирането. Иска ми се да съм паркирал, преди да навлезем в тази история.

— Не мисля, че има много голям шанс, татко.

Опитвам се да говоря спокойно; боря се с обзелата ме паника.

— Доколкото знам, ти си живял тук, в Калифорния, повече от трийсет години, преди това си бил във Филаделфия почти двайсет и пет години. Работил си в заводите „Дъглас“ в продължение на двайсет години и си спал в леглото на мама всяка нощ с изключение на нощите, прекарани в болница.

Опитвам се да разсъждавам логично; играя на психолог.

— Разбира се, през последните години аз бях в Европа, така че може би трябва да се обърнеш към Джоан или мама.

Искам да се държа така, като че ли във въпроса му няма нищо странно. Имам лошия навик да губя самообладание, когато се изплаша.

Стомахът ми се свива на топка. Сигурен знак, че съм в шок. Точно сега се проявява най-лошата страна на остаряването ми — лесно се плаша, неспособен съм да мисля ясно, да вземам решения, да планирам, когато съм в сложна ситуация.

Татко плаче. Отначало по бузите му се стичат само сълзи, придружени от дълбоки въздишки, без ридания. Не знам какво да правя. Отправям се към паркинга. Паркирам колата обърната към океана с добър изглед към хоризонта и големите пенести вълни, които се разбиват на брега. Единствените хора наоколо са група сърфисти, които навличат мокри екипи и разтоварват сърфове на шейсетина метра вдясно от нас. Татко се обръща към мен.

— Искаш да кажеш, че не е възможно да имам къща в Кейп Мей близо до Бил Съливан и Айра Тейлър, срещу брат ми Ед и Джийн Майкълс, че нямам зеленчукова градина и нямам четири деца: ти, Джоан, Ханк и малката Лизбет?

На лицето му е изписана такава болка и същевременно надежда, че отстъпвам и правя грешка.

— Виж какво, татко, всъщност не съм сигурен. Знам само че съм тук и съм на петдесет и две години. Джоан е на четирийсет и девет. Не знам нищо за Ханк и Лизбет. Но ако искаш, ще вземем самолета до Кейп Мей. Можем да посетим това място.

Не съм сигурен дали не проявявам жестокост. Клати глава, гледа ме право в очите.

— Но, Джони, това е най-щастливото време от моя живот; как е възможно да не е истина?

Търси в очите ми нещо повече, после свежда поглед.

— Знам, че си прав. Как е възможно ти и Джоан да бъдете на две места едновременно? Сега не мога дори себе си да убедя, че е възможно.

Гледа втренчено през предното стъкло.

— Толкова време мина, без някога да съм се опитвал да събера двата свята заедно. Мислех, че съм прекарал поне половината от последните трийсет или повече години там. Но животът ми беше винаги разделен. Знам , че съм тук през цялото това време. Знам , че си прав, но понякога умът ми не е тук, при това не само в сънищата ми. Бил съм далече оттук много, много пъти.

Изплашеният син отстъпва пред любопитството на психолога в мен.

— Може би си съчинил всичко това, докато беше болен, татко; все пак дълго време не беше на себе си. Възможно е тази идея да е влязла тогава в главата ти.

Изчаквам. Той седи все така вторачен в океана пред нас. Нищо не може да се направи, освен да се чака, да му се даде възможност да се ориентира сам. Седим така около пет минути. Умът ми препуска като бесен, като се почне от теорията на майка за чиста лудост и се стигне до там да се питам дали тази реалност не е сън, а това за което говори татко, е истинският свят. Може би той е на път да се събуди и всичко ще изчезне: небето, океанът, колата, татко, аз — всичко.