Уилям Уортън - Татко

— Бет, помисли си само какво има тук — още един член на семейството, някой, който ние дори още не познаваме, смесица от теб и мен, от Гари и неговите родители, от Джони и Врон, от родителите на Врон. Всички ние сме тук, още един представител на нашето семейство.

Отново я целува.

— Благодаря ти, малка внучке, това е най-добрият подарък в света.

Марти се разплаква; тя е крехък, чувствителен човек. Не е свикнала с такива открити, силни и чисти чувства. Истината е, че всички сме такива. В очите на мама има сълзи.

— Не се страхувай, Марта; предстои ти най-голямото изживяване, през което може да мине една жена. Сигурна съм, че ще бъдеш чудесна майка.

Тя се навежда към мама и двете се прегръщат и целуват нежно.

— Добре, време е за шампанското. Има ли бира в хладилника?

Всички се опитваме да сменим темата. Разказваме за новата къща във Венеция. Марти споменава, че иска да роди бебето си по метода на Лебое, говори за „Раждане без болка“. Майка е убедена, че всичко това са глупости и сигурно е опасно.

— Ще видиш, Марта. Когато започнат истинските родилни болки, ще ти се иска да се застреляш. Аз мога да ти разкажа за това.

Дъщеря ми не се впечатлява от думите й, навлиза в една от любимите области на маминото мъченичество. Никой никога не трябва да роди без страх, болка и насилие над личността. Според майка ми едва тогава наистина са жени.

Закарвам Марти у тях и вечеряме заедно. И двамата са развълнувани от новата къща. Оставам при тях; стоим до късно. Какво вълнуващо време за тях: нова къща, ново бебе; с наслада се топля в отблясъците на радостта им.

На следващия ден след закуска и тримата седим във всекидневната. Аз се преструвам, че ще ходя на църква. Точно се каня да се обадя на моите хора да видя как са, когато телефонът звъни. Майка.

— Джаки, трябва да дойдеш! Той напълно е полудял, луд е, казвам ти! Ела веднага; изплашена съм до смърт! Побързай!

Прекъсва.

По дяволите! Няма ли да има най-сетне край! Майка усеща, че скоро ще си замина, и се опитва да ме задържи. Знам, че това не е истина — оправдание за раздразнението ми, но си го мисля.

Веднага щом пристигам, майка започва бясно да ми сигнализира. Този път наистина се опитва да привлече вниманието ми, без татко да забележи. Трябва да е нещо сериозно.

Той е някак си разсеян, потиснат; питам се какво може да се е случило. Мама ме повежда към спалнята си и затваря вратата зад себе си. Баща ми крачи неспокойно в градината.

— Джаки, той е луд!

Избухва в сълзи. Прегръщам я.

— Какво се случи, мамо?

Няколко минути не може да говори, само здраво се държи за мен. После се отдръпва и сяда на леглото. Краката й не могат да достигнат пода. Все още е по нощница, халат и чехли. Косата й е в ролки, а лицето й е намазано с крем. Трябва да се е случило нещо наистина сериозно от нейна гледна точка, за да допусне някой да я види в този вид.

— Джаки, той говори за хора, които не познавам, или за хора, които съм сигурна, че са мъртви. Иска да отидем в Кейп Мей, Ню Джърси, за да видим как са нещата. Представяш ли си?

Отново плаче.

— И отново ме нарича Бес!

Надзърта през прозореца. Татко плеви край зида.

— Джаки, той ходи из къщата, отваря и затваря чекмеджетата, поглежда в шкафове, бюфети и непрекъснато клати глава. Сякаш търси нещо, което е загубил.

Притиска ръка към устата си.

— Мисля, че си е загубил топчетата за игра, Джаки. От време на време ме гледа втренчено, като че ли не знае коя съм. Това ме плаши. В един момент е мил и нежен, в следващия ме гледа с тези негови луди очи и очаквам да попита: „Коя, по дяволите, сте вие?“

Наблюдавам татко в градината през прозореца. Той обикаля като лъв в клетка, която познава много добре, но като всяко затворено в клетка животно продължава да търси пролука, отвор или ъгъл, които досега не е открил.

— Той е силен, Джаки. Познавам го. Страхувам се, когато идва в стаята ми нощем. Влиза така тихо, вмъква се крадешком, като че ли не сме женени, като че ли чувства вина, че идва при мен. Говори ми, докато правим любов, и ме нарича Бес. Говори даже за нещата, които върши. Никога не е бил такъв, Джаки; никога не е споменавал дори такива неща. Казвам ти, той ме плаши!

Положението става сериозно. Трябва да говоря с татко. Може би майка просто драматизира нещата, а може и наистина да има нещо. Дали това не са първите признаци, че състоянието му се влошава.

Татко е в оранжерията. Занимава се с растенията си. Може би няма нищо в идеята за значението на словесния контакт с растенията, но съм сигурен в едно: те знаят, когато са от значение за някого. Съществува някакъв вид телепатия, убеден съм. Фактът, че растенията не могат да говорят, не е доказателство, че не е налице някакъв друг вид комуникация.