Уилям Уортън - Татко

Навежда се, все още със смях, за да ни огледа отново.

— С тези костюми и с тези бради — хората ще бягат от вас! Някой ще ви затвори и двамата, без да се замисли дори за миг.

После отново избухва в смях. Татко изправя рамене, слага ръка на гърдите си.

— Този е костюмът ми за каране на велосипед по алеята на плажа във Венеция, а може би — на ролкови кънки.

Казва го почти сериозно.

— Няма да се зачудя, ако го направи; и двамата са способни на това. Като виждам как се държи, откакто излезе от болницата, сигурна съм, че всичко може да се очаква от него.

Татко настоява да облече и последния си костюм. Присъединявам се към публиката. Не мога да си спомня какво точно е останало. Бяхме разглеждали толкова много налудничави комбинации, че им загубих следата. След около пет минути той подава глава през вратата.

— Сега съм в костюма си за гледаме на бейзболни мачове. Ще го нося най-вече вкъщи, докато гледам срещите на „Доджърс“ или „Ейнджълс“, но имам намерение наистина да отида и да гледам някои срещи на игрището, но не и в този костюм.

Влиза при нас и може би, защото беше сам и толкова доволен, се смеем така, че не можем да си поемем дъх. Аз съм на пода и ритам с крака. Джоан се е проснала на канапето, а майка се люлее като бясна в стола си — от време на време главата й почти докосва колената.

Облечен е в бели фланелени панталони на фини бледосини райета. Ризата е с къси ръкави, цветовете са точно обратните: синьо на бели райета. Сложил си е пилотската шапка, която му подарих за рождения ден. Изглежда като шейсетгодишен Денис Белята. Никой не би могъл да му даде седемдесет и три години. Момчешката фигура и грация се бяха запазили, бяха преминали невредими през ужаса на болестта, годините, непохватността на стеснението. Майка първа проговаря:

— Мили Боже, Джак! Пред теб Лорънс Уелк изглежда старец.

Татко се усмихва и се опитва да танцува степ; спъва се, но успява да запази равновесие.

Нищо не може да го убеди да свали този костюм — ще го носи до края на деня и това си е. „Доджърс“ играят в шест часа и той иска кутия бира и няколко бисквитки. Предупреждава ни, че ще вика доста силно за отбора, така че да не се плашим.

Джоан се обажда вкъщи. Марио казва, че ще заведе децата в някоя закусвалня. Джоан приготвя набързо сандвичи и картофена салата. Прекарваме превъзходно, докато следим играта. Татко намалява звука и имитира старомоден радиокоментар на бейзболна игра с всички подробности — докосване на насмолената торба, оглеждане на знака, всичко, което дори не се случва. Двамата с Джоан се заливаме от смях, но майка е сериозна. Страхува се от него. Този мъж е бил надалеко — в някакъв друг свят — и то твърде дълго, а се връща в нейния свят твърде бързо… Моля се всичко да е наред.

Движим се по Пенсилванската магистрала, когато дочуваме подозрителен, стържещ звук. Мисля, че сме счупили зъбна предавка или нивото на трансмисионното масло се е снижило. Татко настоява да мина на втора. Шумът е един и същ на всички скорости. Според него идва от карданния вал. Откъде, по дяволите, може да знае! За механик той е чудесен художник. Но и какво друго може да бъде?

— Бил, дръж я на втора, надявам се, че ще стигнем до някой гараж.

Следващите двайсет и четири километра изминаваме със скорост около четирийсет километра в час. Силата на стържещия звук непрестанно се увеличава; като движеща се бетонобъркачка сме. Татко нервничи като котка с новородени, напрегнато се ослушва, смъква стъклото откъм неговата страна, подава навън глава. Слага ухо на гърбицата на карданния вал. Прехвърля се дори отзад, смъква седалките и си пъха главата и там.

Чудя се дали не е по-добре да повикаме влекач. В края на краищата разноските ще се покрият от този Скарлиети, на когото трябва да предадем колата.

Довличаме се до гаража с такъв шум, че всичко живо спира работа и се вторачва в нас. Удоволствие е да видиш как такава страхотна кола сдава фронта и захърква в предсмъртна агония.

Татко се втурва да търси някого. Не изключвам мотора, страх ме е; поддържам го обаче в неутрална позиция, за да понижа, колкото мога, нетърпимото гърмене. Баща ми се връща с механик. Дават ми знак да я прекарам върху омазнена с грес платформа. Когато превключвам на първа, гърми така, като че ли ще се разпадне. Изглежда, единственото, което ни остава да направим, е да позвъним на Скарлиети да отпише тази купчина ламарина. Но ако направим това, много вероятно е някой да отпише нас .