Уилям Уортън - Татко

По дяволите, не знам какво да кажа! Продължавам да се преструвам на заспал. Лежа кротко. Не спи; познавам по дишането му. Лежа неподвижно и се вслушвам. Мисля си: „Ето какво означава да бъдеш жив…“

На следващия ден татко наистина сменя различните си костюми. Гледа шоуто на Дайна Шор в костюма си за танц. Облича костюма за каране на колело или на ролкови кънки. И нещо много важно: след всяко преобличане внимателно закача дрехите си в гардероба. Влиза често в спалнята — сигурен съм, че отива да се любува на дрехите си.

Два дни по-късно настоява всички да отидем в магазина на Армията на спасението.

Видях, че често отбелязва нещо в папката си с картончета, закрепени с кламери. Точно преди да тръгнем, майка влиза в банята и той се възползва от удобния случай да ми ги покаже.

Всяко картонче е озаглавено различно; думите са вписани с печатни главни букви — над „И“ има точка. Записвал е идеите си за нови костюми. Единият се нарича „Костюм за изповядване“; друг — „Костюм за чай с кралицата“; следват „Костюм за бягане за здраве“. Има дори „Костюм за пеене, лудории и шеги“. Под заглавията следва точно описание на костюмите. Например, „Костюма за изповядване“ се състои от черна риза, черни панталони и пелерина. Към него има и допълнителна забележка: „Нещо като костюм на Дракула“. Трудно е да се разбере доколко е сериозен.

— Не бих показал тези картички на мама, татко.

— О, разбира се, Джон. Но знаеш ли, и Бес обичаше да се смее, както всеки друг. Напоследък тук има малко смях. Бедата е там, че упорито мислим за себе си като за старци, едва ли не приключили с живота. Животът ни стана скучен, без дори да забележим.

Поглежда ме, очите му светят; усмихва се.

— Прав си, татко. Но помни, че мама не е добре. Прекара два инфаркта и трябва да внимаваме.

Кима с глава и свежда поглед.

— Тук си прав, Джони. Ще внимаваме.

Прави пауза; майка идва откъм банята.

— Казвам ти, че ние ще отидем някъде.

Изправя се, като се подпира на бастуна си. Отправяме се към колата. Татко помага на майка да седне отзад. Всъщност не може да помогне кой знае колко — едва се държи, но я хваща под мишницата и й помага да седне в колата. Това, разбира се, дразни майка; мрази да се държат с нея като с инвалид. Не се меся. Сядам зад волана. Татко се настанява до мен на предната седалка.

— Надявам се, че нямаш нищо против, Бес, но искам да седя тук, за да видя дали мога да си възстановя умението да шофирам. Чудесно ще бъде; ще мога да ходя до игрището за кегли, например.

Измъква папката си с картончетата.

— Ето нещо, което съм забравил. Имам нужда от костюм за игра на кегли; от риза на черно-бяло райе и черни панталони, като служебно лице на баскетболен мач.

Пише в картончето си. Хвърлям поглед в огледалото за обратно виждане; зървам маминото лице. Не се преструва, мисли, че никой не я наблюдава; лицето й е напрегнато. Тревожна е, уплашена и объркана. Не знае какво да каже, какво да направи.

Татко се обръща към нея, като повдига коляно, както често прави напоследък. Трудно е да се свържат някои от движенията с възрастта и действителното му физическо състояние.

— Знаеш ли, Бес, и ти трябва да си вземеш няколко костюма. Нямам предвид обикновени дрехи, а истински костюми. Например перука, в магазина на тези юнаци от Армията на спасението някои наистина са хубави. И аз ще пробвам няколко. Миналият път бях твърде смутен, но сега с вас двамата ще можем добре да се посмеем.

Не поглеждам назад. Настъпва дълго мълчание. Определено трябва да говоря с доктор Коу или поне е задължително да проведа дълъг разговор с майка. Дори и да беше напълно здрава, не мисля, че би могла да се справи с новото положение.

— Добре, Джак. Ще погледна заедно с теб, но все пак не забравяй, че сме минали седемдесетте.

Сега татко се обръща и коленичи на седалката, наведен над облегалката. Явно е забравил, че човек се въздържа от някои неща, когато порасне. Може би тези негови чудати за възрастта му пози имат нещо общо с факта, че е толкова слаб; възможно е да се чувства на тринайсет или четиринайсет.

— Честна дума, Бес, ти все още ми изглеждаш като младо момиче. Никой не може дори и да си помисли, че си четирийсетгодишна. Можеш да носиш всичко, което ти хареса, и да изглеждаш великолепно. Трябва да преодолеем чувството, че сме „мухлясали“ старци и да престанем да се тревожим за това какво щели да си помислят хората. Дявол го взел, досега не съм видял нито един млад човек да дойде и да попита нас какво да сложи на гърба си!