Уилям Уортън - Татко

Измъквам се от колата и механикът натиска бутона на стенда. Колата поема нагоре като слон на подемник. Механикът клати глава.

— Наистина звучи, като че ли карданът ви е разсипан на части. Молете се това да е всичко .

Когато достига необходимата височина, той спира стенда и влиза под колата. Движи се, опипва с ръка различни части, поклаща глава и мърмори. Готов съм за най-лошото. При всяко положение този клоун ще ни ограби. Заради тази кола сигурно си мисли, че сме милионери на екскурзия.

Домъква гаечен ключ. Лекарите и механиците обичат да се правят на загадъчни. Развива четири болта и започва борба да измъкне навън предния край на водещия вал. Успява и го слага на пода; вкарва ръка във вилката на диференциала и после ни я показва. Покрита е с малки, сребристи, метални стружки. Поклаща глава, но все още не казва нищо. После изтегля и останалата част от водещия вал, замъква го на работната маса и изчуква навън карето. То е прорязано, покрито със сребристи стружки и изобщо проядено. Избърсва го с омазнен парцал, който виси от джоба му.

— Е, това е. Няма да стигнете далече с това чудо.

И двамата го гледаме втренчено. Забележителна метална скулптура; изглежда като гигантски детски кранове, съединени в сферичен опорен лагер.

След куп брътвежи ни се съобщава цената на ремонта — сто и петдесет долара. Трябва да купи нов съединител в Ню Стантън. „Ню Стантън“ е името и на работилницата, но градът Ню Стантън е на около шестнайсет километра. Нямаме друг избор.

Отиваме в хотела до гаража и пропиляваме половин час в напразни опити да се свържем със собственика на колата. Трябва веднага да отговорим на механика, за да има време да сглоби съединителя през нощта. Татко излиза и му казва да започне работа, налага се да поемем риска.

Мотелът е в същия колониален стил: отново тухли и дървени колони. Има и ресторант. Механикът заявява, че колата ще бъде готова сутринта.

— Отивам да видя кое колко струва, Бил. Изглежда, тази нощ ще ни струва твърде скъпо. Наблюдавай ги, докато разглобяват онова нещо, за да можем да си спестим малко пари следващия път.

Връщам се в гаража и сядам на празен варел от масло. Двама механици на моята възраст развиват останалите болтове, почистват и смазват леглото на водещия вал.

Татко се връща. Ангажирал е стая — двайсет и пет долара. Седим в гаража, наблюдаваме работата на момчетата и преди да разбера какво става, той се впуска в атака.

Първо споменава колко се радва, че не е механик. Казва го просто така, но аз търся някакъв скрит подтекст. Той е облегнат на стената, а аз все още седя на варела. Момчетата работят усърдно. Мръсна работа! От колата непрекъснато капе масло, а в очите им пада мръсотия.

— Но поне правят нещо съществено и са добре платени, татко.

Знам, че говоря просто така; никога няма да стана, а и не мога да бъда механик. Достатъчно е човек да наблюдава как работи един истински механик, за да прецени дали може да се справи с тази работа.

— Обзалагам се, че нито едно от тези момчета не печели повече от седем долара на час. Ако работиш четирийсет часа на седмица, петдесет седмици на година, годишният ти доход ще възлезе на не повече от петнайсет хиляди долара, а като платиш данъците и социалната осигуровка, ще ти останат не повече от дванайсет хиляди. С тези пари днес в Америка е невъзможно да се издържа семейство, Бил. Спасението е да отвориш собствен гараж; тогава се превръщаш в бизнесмен. Винаги си мръсен, този вид мръсотия, която никога не можеш да измиеш; тя прониква в кожата, под ноктите. Колкото и да внимаваш, ще си докараш премазани пръсти и дори ръце. Ще ти кажа и още нещо: вечерта ще бъдеш като труп. Когато работеше в завод, баща ми се връщаше обикновено по нощите мръсен и смазан от умора.

Няма начин да се избегнат обясненията. Господи, с какво ги предизвиках!

— Бил, какво ще правиш във Франция тази година?

Започва се. О’кей.

— Смятам да се преместя в горската къщурка, ще я довърша и ще се опитам да пиша.

— Как ще живееш? Имаш ли спестени пари?

Казвам му за сто и петдесетте долара.

— Това е нищо, Били; със сто и петдесет долара няма да изкараш и две седмици.

Налага се да му кажа, че и Деби може да дойде.

Мълчи доста дълго време. Наблюдаваме бедните нещастници, които сега почистват боклуците, изстъргани от кардановия вал. Ядосан е, но не знае откъде и как да ме започне.

— Господи, Бил, сто и петдесет долара няма да ви стигнат доникъде!