Уилям Уортън - Татко

Вкъщи заварваме Джоан. Не знам дали майка не е изпаднала в паника и я е извикала по телефона, или Джоан просто се е отбила да ни види. Незабелязано отнасяме чантите с дрехи в спалнята към градината. Влизам във всекидневната, за да съобщя за модното шоу, което сме решили да представим. Майка е като замаяна и вече не знае как да реагира.

Най-напред се появявам аз: ризата ми е с цвят на сладолед с фъстъци, панталоните за голф на Джак Никлаус и със зелено-белите обувки за тенис на Стан Смит. Джоан изсвирва с два пръста — нещо, което усвои още преди да навърши пет години и за което винаги й завиждах.

Татко идва веднага след мен без бастун. Застава бавно в средата на стаята — бавно се обръща, свободно размахва ръце. Джоан и майка се смеят от все сърце. Започвам да обикалям и да се въртя около татко. Джоан подхваща „Хубавото момиче е като мелодия“ и майка й приглася. Пляскат с ръце в ритъма на песента. Всички се смеем щастливо. Татко се връща в спалнята. Покланям се.

— Останете по местата си, дами. Шоуто едва започва. Още нищо не сте видели.

Изчезвам в коридора, преди да са успели да кажат нещо.

Татко се кикоти така, че ръцете му треперят и се налага да му помогна с копчетата. Този път си облича панталоните „Пикасо“ и тъмносиня, свободна блуза с три четвърти ръкав. Липсва му само барета, за да изглежда като художник от Монмартър. Поглежда се в огледалото, върти глава наляво и надясно.

— Това е костюмът ми на „пенсиониран“ художник.

Взема четката от тоалетната масичка и реши брадата си, като й придава заострена форма, завива мустаците си нагоре. Прилича много повече на художник от мене.

Навличам раирани италиански панталони без колан и ги комбинирам с кафява риза с дълги ръкави и три копчета на маншетите. На джоба й дори има лъв като монограм. Изглеждам като принц, изоставен от принцесата заради иконома. Татко се вторачва в мен.

— Хей, нямаш равен на себе си.

Изсвирва между зъби — още нещо, което не можах да усвоя.

— Джони, винаги трябва да се обличаш така. Изглеждаш като човек, който не е работил нито ден в живота си.

Хвърляме последен поглед към огледалото. Страхотни сме! Излизам от спалнята и надниквам през вратата на всекидневната.

— Дами, сега ще имате удоволствието да видите какво се е носило в Париж преди петнайсет години. Времето и приливът не чакат никого.

Пристъпвам напред; татко ме следва по петите. Майка избухва в смях.

— О, не! Джоан! О, не! И двамата са глупи. О, Господи!

Човек не може да разбере плаче ли или се смее. Стоя в центъра на стаята с ръце над главата, а татко ме обикаля, движи слабите си ръце нагоре и надолу така, че ръкавите му се плъзгат по лактите с всяко движение. Джоан започва да пляска с ръце и майка също. Отново подемат „Хубавото момиче“, докато ние се оттегляме в спалнята.

Нямам повече костюми, но татко има още два. Не мога да се побера нито в ризите, нито в панталоните му. Помагам му да се преоблече. Този път е с клоширан панталон от дънков плат, но на едва доловими райета в жълтокафяво и кафяво; комбинира ги с моряшка риза на кафяви и бели хоризонтални райета и малка бяла яка. Изглежда строен и спретнат като уморено старо момче, което прислужва на някой параход. Бързо намъквам черния погребален костюм на господин Лацио, слагам бяла риза и вратовръзка. Давам го много официално. Джоан и майка едва не припадат от смях. Изчаквам ги, докато се съвземат, като им се покланям тържествено и отпращам фалшиви усмивки ту на едната, ту на другата. Татко ме бутва отзад.

— Какво има, Джон? Какво става?

Давам му знак да отстъпи, а аз пристъпвам напред.

— Дами и господа, нашата модна къща представя звездата на шоуто тази вечер, един мъж, много болен само допреди седмици, почти corpus delicti , който току-що се върна от успешна обиколка на Карибско море — Джак Великолепния!

Вдигам ръка и татко минава край мен, цялото му лице грее в широка усмивка — без да държи ръка пред устата си. Този път майка почти пищи, когато се смее. Загубила е контрол над себе си.

— Спри ги, Джоан. Ще ме уморят. Опитват се да ме убият! Спри ги, ще подмокря гащи!

Джоан се люлее на канапето и се смее от сърце.

— Майко, още не съм чула някой да е умрял от смях, но дори и да се случи, няма ли да бъде прекрасно?

Татко пресича стаята, навежда се и целува мама. От смях по бузите й текат сълзи.

— Добре ли си, Бес? Просто се шегуваме.

— Вие двамата сте луди и къде, за Бога, намерихте тези дрехи? Трябва да струват цяло състояние, Джаки. А и кой нормален човек ще ги продаде на двама брадати чудаци?