Уилям Уортън - Татко

— Не забравяй, Джак, че тези облаци обикновено носеха дъжд. Спомняш си, че във Филаделфия понякога валеше по две седмици без прекъсване, дори и през лятото. Не забравяй дъжда.

— Правилно, Бес; но дъждът е необходим за растенията.

От възстановяването си татко се обръща към майка с „Бес“. Не знам дали го прави нарочно или автоматично; може да е забравил, че тя държи да я наричат Бет. Беше Бет в продължение на почти трийсет години — откакто се преместиха в Калифорния, а сега той изведнъж се връща на Бес. Истинското име на майка е Елизабет, но никой не я нарича така. Досега тя не е казала нито дума, но знам, че това име я дразни.

— Джак, спомням си онези две седмици отпуска, които изкарахме в Уайлдууд; валя непрекъснато! Бяхме затворени в една стая с две легла и с две деца в продължение на цели две седмици. Никога няма да забравя този кошмар.

Татко все още е вперил поглед в небето, очите му са разтворени широко; те са сини като небето, но по-ясни. Усмивка оживява лицето му.

— Да, да, гумени ушенца!

Казва това и се оглежда. Майка поглежда сестра ми, после мен; в очите й прочитам ужас. Ставам, отивам до Джоан и й дръпвам ухото.

— Да, да, гумени ушенца!

Джоан се дръпва настрана, после се смее от сърце. Навежда се напред към татко и дръпва ухото му.

— Да, да, гумени ушенца!

Навежда се още повече и го целува по бузата.

— Татко, бях забравила: тогава ли валя толкова много? Спомням си това чудесно прекарване в Уайлдууд.

Майка демонстративно изсумтява.

— Откачени сте. Вие и вашите гумени ушенца.

После се смее.

— Ако някой ви види вас, тримата, как си дърпате ушите така, сигурно ще си помисли, че сте побъркани.

— И всичко това идва от онези детски весели книжки. Той ви ги четеше на вас, двамата, с различни налудничави гласове, дори и след като Джаки се научи да чете.

„Попи дръпна ухото на Суитпий веднъж и каза това“; а после всички вие започнахте да правите същото. Щом седнех и някой от вас се промъкваше отзад и ме дръпваше за ухото.

Сега и тя се разсмя от все сърце, като притискаше ръце към гърдите си.

— Истинско чудо е, че издържах досега; сред толкова откачени трябваше да получа инфаркт или да полудея много по-рано.

Само за една седмица татко започва да се движи самостоятелно — само с бастун. Започва да става наперен и да използва бастуна, за да изследва някои растения, без да се навежда. Усмихва се непрекъснато, пее или си тананика. Влудява майка с висенето си в кухнята. Непрекъснато задава въпроси — също като малко дете. Между чука и наковалнята съм. Татко не иска майка да шета в кухнята, а тя не иска аз да готвя. Казвам на татко, че ще гледам тя да не се преуморява прекалено много. Той не се отделя от нея.

И още нещо: той, който през целия си живот е бил твърде сдържан, сега не пропуска случай да погали врата на майка или гърба й или да се наведе и да я целуне бързо. Мама не знае как да реагира. Два пъти, когато той внезапно става от стола си, за да я дари с една от неочакваните си целувки, тя ми хвърля един от нейните погледи, тип „ето, глупи пристига“; в очите й обаче има страх.

Един ден татко пита дали не можем да отидем само ние двамата до магазина на Армията на спасението. Показва ми портфейла си: има две банкноти по двайсет и една от десет долара. Не помня татко някога да е носел повече от пет долара.

Майка е обхваната от нервна възбуда — иска да знае какво смятаме да правим там. Татко казва, че това е тайна и че ще й каже, когато се върнем. Предлагам й да поспи, докато ни няма. Оплакваше се, че няма нито минутка за себе си от връщането на татко от болницата, че е уморена от непрекъснатото му висене около нея. Възползвам се от това и докато татко си слага шапката и си облича пуловера, й прошепвам:

— Мамо, ето ти шанс да разполагаш с малко време за себе си. Отпусни се и му се наслаждавай.

— Как е възможно да се отпусна, Джаки, когато той се държи така? Къде отивате сега, какво ще правите?

— Не знам, майко, а и той не иска да каже. Не се безпокой, всичко е наред — аз ще бъда с него през цялото време. Ще се върнем преди пет часа; опитай се да си починеш.

Отиваме до магазина на Армията на спасението на Единайсета улица в Санта Моника. Когато стигаме там, татко започва да души наоколо като куче-птичар. Двамата с него се връщаме в миналото, когато ровехме из боклуците за нещо, което можеше да се спаси и ремонтира. Татко е убеден — беше убеден през целия си живот — че хората имат навика да хвърлят напълно годни неща само защото са им омръзнали или защото имат малка повреда, която той може лесно да отстрани.