Уилям Уортън - Татко

Един ден седя до татко и двамата си разменяме шеги, когато той внезапно казва:

— Знаеш ли, Джони, може би в края на краищата няма да отида в ада.

Не разбирам за какво говори. Може би отново откача.

— Прекрасно, татко, ако ти не отидеш там, и аз няма да отида.

— Не, Джон, спомняш ли си, че се безпокоях дали няма да отида в ада, защото не можех да си наложа да обичам негрите. Говорихме за това един ден, преди да се разболея. Спомняш ли си?

— Да-а, сега си спомням, татко.

О, Господи, започваме отново!

— Е, Джон, няколко пъти при мен идва една изключителна жена и тя е почти черна, може би малко по-светла, но няма съмнение, че е негърка.

— Татко, трябва да признаеш, че някои от сестрите тук са много мили с теб, независимо от цвета им.

— О, тази, за която ти говоря, не е сестра, Джони. Всъщност може и да е или нещо подобно. Понякога идва с униформата си, но тя не работи тук.

Все още нищо не разбирам. Мисля, че нещо се е объркал.

— Каза ми, че е твоя приятелка, Джон; едното й око е зелено. Човек не може да си представи, че някой може да бъде толкова хубав с различни по цвят очи, както е при нея.

Чувствам, че се изчервявам, но татко не забелязва.

— Каза ми още, че е сестра в друга болница, където и аз съм бил и която даже не си спомням. Донесе ми онези африкански теменужки ей там; отгледала ги е сама. Има седемнайсет вида от тези теменужки, а аз само седем… Ти ми поливаш растенията, нали, Джони?

Кимам.

— Поливам ги, татко, чистя ги и от бурени. Алиша е прекрасен човек, прав си; една нощ тя помогна да спасим живота ти.

— Разказа ми за това, Джон. Не мога да повярвам. Тя много те цени, казва, че си по-добър и от лекар. Странно е да се твърди подобно нещо, като си помисли човек за това-онова, но това момиче ми напомня майка ми, баба ти; никога не съм срещал друг човек в живота си така много да ми напомня за баба ти, както тази твоя Алиша. Ето защо съм сигурен, че няма да отида в ада, Джон: аз мога да обичам тази жена — няма значение, че е негърка — точно толкова, колкото обичам собствената си майка.

Усмихваме се. Иска ми се да запитам по кое време идва, но не го правя. Преди да си тръгна, му казвам да я поздрави от мен, ако дойде отново.

Баща ми заявява на сестрите, че не иска да го бръснат. Сестрите съобщават на лекаря и Чад идва при мен. Говоря с татко.

— Татко, и по-рано сме обсъждали този въпрос. Знаеш какво е отношението на майка към брадите. Тя вече има брадат син и трима брадати внуци; не мислиш ли, че ако се прибави и брадат съпруг, ще й дойде твърде много?

— Не се безпокой, Джон, аз ще говоря с нея. В края на краищата може да се каже, че почти се връщам от оня свят — все пак трябва да имам някакви права. Стар човек съм; на старите мъже трябва да им се разрешава да бъдат с бради, след като искат. Освен това лицето ми е с много нежна кожа. След като не мога да имам коса на главата си, ще си пусна брада.

Нищо и никой не може да го отклони от решението му. Казвам на Чад да остави нещата така. Той скрива усмивката си в собствената си брада. Мисли, че това е едно от най-смешните неща, които са се случвали в тази болница, откакто работи в нея. Информира сестрите и те оставят татко на мира. Не е много леко да се бръсне възрастен мъж с нежна кожа на лицето и гънки от бръчки по врата. Връщам се вкъщи да подготвя майка.

— Казвам ти, Джаки, той е напълно откачил; той не е същият. Превръща се в някакъв Дон Жуан. Сигурно наистина е сенилен; връща се в детството си. Почакай само да си дойде вкъщи; няма да разреша на никого с брада да ме целува, почакай и ще видиш!

Опитвам се да я успокоя. Телефонирам на Джоан; тя е убедена, че аз съм в дъното на цялата история — аз съм бил уговорил татко за тази брада! Заяви, че ще отиде до болницата, ще говори с баща ни и ще дойде вкъщи при майка.

Майка ми все още беснее, когато Джоан спира колата си пред къщи и се появява на вратата със смях. Пресича стаята, целува и прегръща майка. Преди тя да успее да изрече каквото и да е, Джоан започва:

— Майко, единственото, което трябва да направиш, е да си представиш, че известно време ще живееш с Дядо Коледа. Той си е наумил да си пусне брада и е щастлив като дете.

Джоан хвърля чантата си на канапето и се просва до нея. Все още се смее.

— Нищо не постигнах, както и с Джеф и Тед. Убеден е, че ти ще я харесаш.

— Мислиш ли, че е луд, Джоан? Кажи ми, откачил ли е?

Сестра ми се обляга на канапето, опъва краката си, изритва обувките си. Поглежда ме.

— Не е по-откачен от този твой син тук, или от Били, или от Джеф, или от Теди; той просто ни демонстрира мъжко поведение.