Уилям Уортън - Татко

— Може би действителната цена е седемстотин и петдесет долара. Сигурно са изпуснали нулата.

Майка започва да вдига възглавниците на дивана и да ги оглежда. Същото прави и с възглавниците за облягане. Нещо, за което с татко никога нямаше да помислим и щяхме да го купим с всички дупки. Майка се навежда към мен и ми прошепва:

— Джони, попитай онази негърка за цената.

Говори с безразличие.

Навежда се и започва да мирише канапето. Не мога да разбера каква точно миризма търси. Питам жената на щанда, тя идва при нас и поглежда етикета.

— Правилно, мадам, седемдесет и пет долара. Това е наистина хубаво канапе, нали?

Сега майка се отдава на безкрайни пресмятания и премисляния. Всеки аспект трябва да бъде взет под внимание. Да, тя ще отива на килима като цвят, да, завесите, да, тъмното дърво на мебелите за храна в стил чипъндейл. Татко се измъква, когато майка ми стига до лампите. Убеден е вече, че сега тя ще я купи; с това задачата му приключва. Като си намери панталони, ще отида да му помогна при избора на ризите.

Сега майка се чуди какво ще прави със старото канапе.

— Може би Джеф и жена му ще го приемат с радост, мамо; в момента обзавеждат къщата си й нямат кой знае колко пари.

Колебае се, хъмка, усмихва се и кима. Прескочихме и този праг. Хайде сега на следващия.

— Но как ще го закараме вкъщи, Джаки? Тук доставят ли закупените мебели по домовете?

Отивам до щанда и питам. Да, но ще струва още двайсет долара.

— Не се безпокой, мамо, ще се справя сам.

— Ще издраскаш покрива на колата, а знаеш как държи баща ти на нея.

Казвам й, че ще го поставя нагоре с краката; ще караме по задните улици; тук ще ми дадат въже да го завържа; някой ще ми помогне да го вдигнем на покрива; не, покривът няма да поддаде; възглавниците ще поставим вътре в колата, няма вероятност да завали, ще има достатъчно място за всички ни; сигурен съм, че съседът или Били ще ми помогнат да го смъкна от покрива на колата; не се безпокой, чековата ми книжка е с мен. Тези са отговорите.

Сега вече тя се усмихва; чудесно е да види човек усмивката й. Едва сега си признава, че от години е мечтаела да смени тези стари, тежки мебели, но никога не е намирала нещо подходящо. Татко не позволявал да се харчат пари за нови мебели. Сяда отново, опъва тапицерията.

— Нали е красиво, Джаки?

Съгласявам се. Наистина канапето е красиво. Толкова се радвам да я видя, че се усмихва. Сядам до нея. Импулсивно ме целува по бузата.

— Ти си такова добро момче, Джаки. Не знам какво щяхме да правим без тебе.

Такава си е мама: изчезнали са страхът, вечното недоволство, вечната тревога. Мисля си, че в радостта от новата придобивка дори е забравила и проблема със сърцето си. Радвам се, че номерът на татко мина. Страхувам се само да не открием нещо, например излязла навън пружина, счупена рамка или липсващ крак. Впускам се в тайни проверки, но всичко изглежда наред. Отивам на щанда и пиша чека. Вземам разрешение да докарам колата по-близо. Казвам на майка да отиде при татко, докато аз се оправя с канапето.

Качваме го върху колата и го завързваме. Истинско чудовище е. Пъхам пет възглавници в багажника и натрупвам три една върху друга на задната седалка. Страхотно канапе е; стърчи отпред и отзад с повече от шейсет сантиметра. Ще се движа из задните улици. Ако някое ченге ни спре, ще му кажа, че майка е сърдечно болна и влачим това канапе в случай, че й се наложи да легне.

Половин час по-късно се връщам в сектора за дрехи. Още от вратата чувам смеха им. Майка пуска онова, което наричам нейния вулгарен смях. Все едно го чуваш от прозорците на някой публичен дом в Ню Орлеанс. Това е смях, какъвто очакваш да чуеш след някой мръсен виц.

Отивам при тях. Всевъзможни чудати дрехи са разпрострени върху щандовете. Избират костюми „за него и за нея“. Майка се опитва да обуздае татко, но не успява. Снабдили са се костюми за изповед. Ако си ги сложат някога, ще изглеждат, като че ли отиват на публична екзекуция. Татко има вкус към дрехи от времето на Хоторн или По. Избрали са си също някои по-леки, пастелни премени. Майка се е отпуснала и се е включила в играта — сега избира костюми за игра с кегли „за него и за нея“. Отново ми сервира едно от нейните сценични шепнения.

— В края на краищата, Джаки, няма да похарчим повече от двайсет и пет долара. Платът на тези дрехи си заслужава цената, а и той се чувства толкова добре тук, че в никакъв случай не искам да му разваля удоволствието.

Но и тя прекарва чудесно. Заедно комбинираме костюми за чай с кралицата и за тримата. Ще поканим Джоан и ще си представим, че тя е кралицата. Непрекъснато добавяме по нещо към тези костюми. Припадаме от смях, като си представяме как ще реагира сестра ми.