Уилям Уортън - Илюзии

Майк се обръща, приближава се до Лор и я целува по рамото. После стиска ръката ми.

— Благодаря и на двама ви. Разбира се, че ще използвам парите, но не ги заслужавам. Имам чувството, че непрекъснато взимам от вас и с нищо не ви се отплащам.

Объркан съм. Положението е извън моите възможности. Ала нещо трябва да се каже. Ники ме спасява.

— Не се притеснявай, Майк. Все някога ще се наложи да се отплатиш. Знаеш какъв е татко — никога не губи. Един ден ще платиш за всичко. Не се тревожи.

Тя го прегръща през кръста, изплезва ми се и се смее.

Това оправя нещата, формата за печене на вафли пожънва голям успех. Прави ги толкова бързо, колкото ги ядем и това е страхотно. Лорета приготвя сиропа по обичайния начин — разтопена кафява захар и сок от клен за цвят и аромат.

Разчистваме масата, обличаме топли дрехи и излизаме. Времето е ясно и мразовито. Майк пробва леда върху езерото. Лорета слага ръка на устата си, когато той започва да подскача, за да ни покаже колко е твърд. Дори Бен се престрашава да стъпи върху заледената повърхност. Снегът се разпръсва лесно и оставя ясни и прозрачни ивици лед.

Лор излиза с подаръците за децата на Кати. Вече минава десет, но в къщата им не се забелязват признаци на живот. Решаваме да изчакаме. Вероятно са танцували до шест сутринта.

Майк взима метла и започва да мете леда. Никол слиза в мазето и изважда кънките. Стояха неизползвани повече от четири години. Изчистваме ги от паяжините и паяците, изтъркваме ръждата, избърсваме праха, смазваме ги и ги обуваме. Всичко това правим вътре, край огъня.

Взимам друга метла от мазето и още една от стаята на Маги. Майк, Никол и Маги започват да разчистват място за пързаляне. Снегът се трупа и натежава удивително бързо. Работим усилено и след петнайсет минути измитаме едно хубаво пространство от десет на десет метра. Само за Бен няма кънки. Но дори да имаше, той нямаше да ги обуе.

Почти съм забравил колко е забавно да се плъзгаш по леда. Лор и аз се пързаляме хванати за ръце. Трудно й е да държи изправени глезените си — винаги са били слаби, дори в онези чудесни зимни дни в Бавария, където се пързаляхме почти всеки ден. Глезените й все се огъват.

Майк решава да доведе Женевиев. Качва се на мотоциклета както е с кънките. Предполагам, че може да кара и да спира в този сняг, но не знам как го прави.

След около пет минути се връща. Не можал да изкачи хълма към къщата на семейство Вашо.

Никол, Бен и аз сме разчистили още сняг и сега имаме сто и петдесет квадратни метра. Никол и Маги се пързалят заедно. Майк завързва няколко къси въжета, които е отрязал от волейболната ни мрежа и ги усуква около гумите на мотоциклета. Толкова е студено, че не знам как стяга възлите.

— Хайде, татко. Ела да те повозя.

Плъзвам се към мотора и се хващам за багажника. Майк потегля бавно, помагайки си с крака, за да поддържа равновесие. Издърпва ме до неутъпканите преспи. Имам чувството, че се пързалям в пудра. Около мен хвърчи сняг. Майк крещи и свири с уста. Това със сигурност ще събуди семейство Калве.

Стигаме до края на езерото. Той подпира мотора с крак и прави завой. Пускам се и бавно спирам, затънал до коленете в тръстиките. Майк ме изчаква. Връщам се при него и отново се хващам за багажника. Набираме скорост и се приближаваме до разчистеното пространство, където го пускам, завъртам се и спирам до Лор. Майк качва мотоциклета на бента.

— Ей сега ще се върна. Женевиев ще бъде очарована.

Той минава по бента и внимателно се спуска на пътя.

Надявам се, че ще слезе по хълма също така безпрепятствено и ще отиде до семейство Вашо, без да скъса въжетата. По дяволите, все някак ще се оправи.

Ники и Маги търкалят снежни топки, за да разчистят езерото. Снегът е малко сух за тази цел, но сега слънцето е напекло земята, небето е ясносиньо и снегът е по-мек и лек. Снежните топки скоро стават големи. Пространството за пързаляне се увеличава.

Ники сяда на една от топките. Изпотила се е. Маха шала и разкопчава якето си. Неуморна е.

— Имам страхотна идея.

Тя оглежда езерото, сякаш го измерва. Задъхала се е. Маги търкулва своята снежна топка до Никол и също сяда. Не си спомням да е полагала такива големи физически усилия. Смъква шапката до ушите си, сваля вълнените ръкавици, отърсва ги от снега, потрива ръце, затопля пръстите с дъха си и отново слага ръкавиците. Сетне поглежда Никол, която започва да се смее. Не мога да преценя дали смехът й е истински, но кой съм аз, че да съдя хората?