Уилям Уортън - Илюзии

— Не мога. Ще заспя над яденето. Ще остана вкъщи и ще заливам пуйката на половин час.

Никол се е изтегнала на нашето легло. Лицето й е бледо, но скулите й са зачервени.

— И мен не ме бройте. Мисля да подремна.

Бен се е навел над огъня и разбутва дървата.

— Аз също ще остана тук да се грижа за огъня. Искам да чета книгата, която Маги и Никол ми подариха.

Книгата е огромна и се разказва за историята на авиацията. Сигурно струва петдесет долара. Има стотици цветни илюстрации на всеки по-крупен самолет от началото на въздухоплаването.

Никол разказа някаква шантава история, свързана с книгата. Сложила я на багажника в купето на влака, с който пътувала от летище „Дьо Гол“ до Париж. Книгата паднала и едва не кастрирала младият французин, който седял до Никол. Не била виждала толкова изумен и уплашен човек. Скочил от мястото си и изтичал накуцвайки до тоалетната, вероятно за да провери дали е невредим. После се преместил.

Майк събува кънките. Седи на воденичния камък под елхата, а коледните украшения го удрят по главата. Женевиев стои до него.

— Женевиев и аз ще отидем у тях, за да видим какво става. Ще се върнем за голямата вечеря. В колко часа ще ядем?

Лорета поглежда швейцарския часовник, на който липсва кукувицата.

— Пуйката би трябвало да е готова в седем и половина.

Никол вдига глава от възглавницата и сънено казва:

— Ако не успеете да дойдете, аз ще изям вашия дял.

Майк става и взима ключовете за мотоциклета. Още една кукичка остава без дрехи, изпускащи пара. Хвърлям две дървета в огъня.

— Добре, ще отидем сами. Бен, от време на време отмествай поглед от книгата, за да проверяваш дали огънят гори. Това е нашият главен източник на топлина. Мръкне ли, ще стане по-студено.

— Добре. Няма да мърдам оттук. Кога съм оставял огънят да угасне?

Разстроен е. Никога не е бил толкова докачлив. Винаги сме се спогаждали. Обръщам се към Лор.

— Е, скъпа, предполагам, че ще бъдем само двамата. Накъде да тръгнем?

— Бих искала да погледам кравите и агнетата. Да минем покрай къщата на Пинсон и после надолу, по онзи стар и дълбоко набразден римски път. Ще излезем пред дома на семейство Вашо и ще се върнем по пътя.

Кимам. Излизаме и внимателно затваряме вратата. Чувам, че Бен става и слага газената бутилка, за да я подпре. Поглеждам термометъра. Минус четири градуса. Мислех, че е по-студено.

Качваме се на бента. Клод, Филип, Кати, Пиер Русо и двете момиченца гледат нашите скулптури. Пиер се приближава до нас и стиска ръката ми. Говори тихо, сякаш сме в църква.

— Ah, ca c’est quelque chose. Est-ce-que c’est vrai que vos enfants ont fait cette miracle? 6 6 А, това вече е нещо. Вярно ли е, че вашите деца са направили това чудо? (фр.) — Б.пр.

Усмихвам се и му казвам, че Маги, Лорета и аз само сме правили снежните топки, а Никол, Майк и Бен са оформили фигурите.

Сега композицията е великолепна. Слязлото на хоризонта розово слънце удължава сенките и придава още по-голяма монолитност на фигурите. Жалко, че не могат да останат завинаги. В същия миг се сещам за фотоапарата, който купих за Лорета. Извинявам се и се връщам в мелницата, като бутвам газената бутилка, фотоапаратът е в кутията под елхата. Подозирам, че Лор прави също като Бен — запазва малко от коледната атмосфера за по-късно, когато е по-спокойно. Не бърза да отваря подаръците. Излизам и й давам пакета. Лор разговаря с Кати и с момиченцата. Разхождат се около ледените статуи.

Лорета поглежда пакета, после мен.

— Сега ли трябва да го отворя?

— Ще се зарадваш, ако го направиш.

Тя дръпва панделката и разопакова подаръка. Вижда, че е фотоапарат и се усмихва.

— Знаеш, че не мога да снимам, Уил. Но си постъпил правилно. Трябва да си направим снимки.

Подава ми кутията. Изваждам фотоапарата, слагам филмче и й обяснявам как се снима. Няма нищо по-лесно. Доближавам го до окото си. Светлината е достатъчна. Натискам копчето. Чува се характерното за „Полароид“ жужене и снимката излиза. Вълшебството на фотоапарата почти засенчва нашите ледени скулптури. Всички охкаме и ахкаме на два различни езика.

Снимката е сполучлива, фигурите се виждат ясно. В тях има някакъв мистичен ореол на вечност и неизменност и същевременно — усещане за нещо човешко, присъщо на живата картина. Има и атмосфера на духовен символизъм.

Едва убеждавам Лор да откъсне поглед от фотосите и да се опита да снима. Напомням й да държи фотоапарата неподвижен, докато натиска копчето. Това са единствените му неконтролируеми променливи величини. Инак прави всичко сам.