Уилям Уортън - Илюзии

— Бих искала да вземем детето, ако Никол реши да продължи образованието си, Уил. Мисля, че така ще е по-добре. Държа да го направя. Чувствам някакъв самарянски дълг и ще го изпълня.

Виж ти! Как е възможно един мъж да живее толкова дълго с една жена и да знае толкова малко за нея? Не, греша. Щях да знам, ако имах време да помисля. Не познавам единствено себе си .

— Боже мой, Лор! Ти си по-луда и от Никол. Аз съм прехвърлил петдесетте. Няма да можем да се грижим за такова малко бебе. Ще се побъркаме. Ами, ако Никол срещне човек, за когото иска да се омъжи? Кой ще я вземе, след като има дете от друг? Може цял живот да остане сама. Ще се наложи да работя, докато стана на седемдесет и пет, за да го издържам, докато се изучи. Няма да мога. Не съм сигурен дали ще се оправя дори с Бен.

— Хайде, скъпи. Сега изглеждаш по-млад, отколкото когато Бен се роди. Важното е с какво се занимаваш, а не на колко си години. Отглеждането на още едно дете може да ни се отрази добре. Пък и нали познавам моята Никол. Няма да зареже бебето си. Вероятно няма дори да изслуша идеята ми. Но аз ще й го предложа, ако ти се съгласиш. Според мен тя иска предимно нашата морална подкрепа и да чувства, че сме с нея, независимо какво решение ще вземе.

Отново съм объркан. Знам какво ме безпокои, но не знам как да го кажа. Вечният ми проблем. Страхувам се от вината. Мисълта, че ще се почувствам виновен, може за секунди да заличи всичко благородно у мен. Не се сдържам.

— Добре, Лор. Изслушах те. До известна степен съм съгласен с теб, но пак помисли. Да предположим, че след три или пет години в живота на Ники се появи човек, за когото тя иска да се омъжи. Но той отказва заради детето. И в края на краищата Никол остава сама до края на живота си, безсилна да направи нещо заради това решение. Няма ли да ни попита защо не сме я спрели и не сме й обяснили какво може да се случи? Няма ли да ни обвини? Имам предвид всичко онова, което сме направили за децата си. Навремето сме смятали, че постъпваме правилно. А сега чувам какво мислят те. Загубих увереността си. Омръзна ми непрекъснато да греша. Това някак не ти въздейства — ти си извисена над нещата, но с мен не е така. Може би съм високомерен, имам невярна представа за себе си и искам всички да ме обичат. Знам ли. Но в момента се притеснявам, че след пет или десет години Никол ще ни се сърди. Толкова голям егоист съм — ако можеш да го повярваш. Навярно да получиш шамар в лицето е част от факта, че си добър родител, но мен не ме бива в това отношение.

Още не съм казал онова, което чувствам и имам предвид, но вече съм наблизо. Лор плаче. Макар да няма този навик, днес й е за втори път. Животът ни се обърка. В бръчките, издълбани от всички онези истински фалшиви усмивки, се стичат сълзи. Не издържам. Отмествам поглед.

— Горкият. Не знаеш ли, че децата много те обичат, Уил. Именно затова изпитват необходимост да ти причиняват болка. Чувстват се смутени от твоята любов и от начина, по който ги обичаш — безумно, всеобхватно и индивидуално. Понякога усещат, че трябва да отвърнат на удара, само за да оцелеят. Това са вътрешни особености и емоции, за които можем само да се досещаме.

Защо ли ми се струва толкова трудно? Какво ще си помисли Лор за мен, когато направя онова, което трябва? Ще бъде ли по-щастлива?

Продължаваме да стоим там. Опитвам се да не разсъждавам. Усещам, че част от стегнатия възел и задръжките у мен омеква и се отпуска. Отново тръгваме. Държим се за ръце. Обикновено не обичам да се разхождаме така на публично място, но сега нямам нищо против. Може би защото носим ръкавици.

Мракът настъпва все по-неумолимо. Тъмните очертания на дърветата се сливат и придобиват виолетов отенък. Коледният ден е обречен на нощта. Но не става по-студено. Снегът под краката ни е мек. Не скърца, а шляпа. Поглеждам небето — сиво и забулено с бързо движещи се облаци, почти като пред лятна гръмотевична буря. Навеждам глава.

— Добре, Лор, но ти й го кажи. Не вярвам на себе си. Или ще започна да крещя, или ще си глътна езика и ще разваля всичко. Знаеш, че децата са свикнали да се правя нарочно на невидим.

Продължаваме да вървим. Излизаме на главния път. От двете ни страни има тъмни каменни къщи и само тук-там, през спуснатите капаци проблесват светлинки. Поглеждам Лор, която ме наблюдава.

— Имаш право, Лор. Може да е забавно да имаме бебе вкъщи. И отново да си стоиш у дома — домакиня, майка и съпруга. Като в добрите стари времена. И в същото време ще бъдем баба и дядо. Само си помисли. Но кажи честно, наистина ли го искаш?