Уилям Уортън - Илюзии

— Виждаш ли, това си ти. Пиленце.

Бен получава лентички за отбелязване на страницата в книги — изрязани на ръка и оцветени, двайсет на брой и всяка със заглавието и името на автора на произведение, което Майк е прочел и харесал. Бен е очарован и ги размесва като карти за игра. Знам, че до Великден ще е прочел всички книги, написани на лентичките, включително „Зен и изкуството да поддържаш мотоциклет“, „По пътя“, „Престъпление и наказание“ и „Степният вълк“.

Лорета ме целува, когато стеснително й подарявам парфюма. Формата за печене на вафли отбелязва мигновен успех. Единодушно решаваме, че трябва да ядем вафли за закуска. Лорета изважда готварската книга, за да потърси рецептата, а Майк прочита указанията за ползването. Лорета се радва и на миксера „Молине“, но не подскача и не танцува, преструвайки се, че не знае за него. Още сме зашеметени и озадачени от вълшебните чорапи, но не мога да не се зачудя какво стана там горе между Никол и Лорета.

После изведнъж, но тихо, Лор излиза и отива в тоалетната. Стои там най-малко пет минути, точно когато разопаковаме коледните подаръци. Това е неприсъщо за нея.

Връща се и усмивката й е някак по-ведра. Не е плакала. Носи подарък, завързан с голяма панделка. Подава ми го.

— Заповядай, скъпи. Мисля, че това ще е подходящо както за теб, така и за мен.

Обикновено не получавам подаръци. Внимателно развързвам панделката и махам лепенките. Лорета го е опаковала собственоръчно — познавам стила й. Отварям кутията. Пижама. С ластик на китките и глезените, почти като анцуг, но лека и тъмнокафява. Слагам я на гърдите си.

— Погледни ме. Приличам на манекен от френско модно списание.

Лорета мие ръцете си. Поглежда ме.

— Скъпи, омръзна ми да те гледам как сутрин пристягаш с колан онази дрипа. Ще я изхвърля.

— Трябва й само нов ластик, Лор. Дори не е скъсана.

Оставям новата си пижама на масата и поглеждам старата.

Едва сега виждам, че яката е изтъркана и карираният плат е избелял. Нещата се променят, без да забележа. Продължавам да нося тази пижама, сякаш е нова.

— Веднага ще се кача да се преоблека, Лор. Весела Коледа. Можем да накъсаме старата пижама и учениците ти да я използват за парцалчета в часовете по рисуване.

— Не, Уил, няма да направя такова нещо с онези мили дечица. Ще я изхвърлим в кофата за боклук. Това е коледният подарък, който най-много искам от теб.

— Добре. Разбрах.

Изтърчавам в тоалетната и обличам новата пижама. По мярка ми е. Малко е стегната в кръста, но напоследък с всичките ми дрехи е така. Трябва да призная, че вече не съм на трийсет и три.

Връщам се и Ники и Майк ме посрещат с ръкопляскане и възторжени викове.

Отваряме и останалите подаръци и аз хвърлям хартиените опаковки в огъня — още една коледна традиция, създадена от мен. Опасна, но вълнуваща. Коледното утро може да заприлича на циклон, ако не се погрижиш за всичко. Лорета и Никол пекат вафли, а Майк им дава технически указания. Маги и Бен нареждат масата. Бен дори сяда.

Обзело ни е истинско коледно настроение. Това се дължи на чорапите и особено на пръстените. Изключвам печката в ъгъла и отивам да пусна нагревателя в банята. В дневната е повече от двайсет градуса, а горе, където ще се обличат момичетата вероятно е още по-топло, но в тоалетната е хладно.

Изваждам пликовете с поздравленията и двайсетдоларовите банкноти. Връчвам ги на Лор и тя ги раздава на момичетата. Изглеждат доволни. Надявам се, че подаръкът не е твърде егоистичен. В края на краищата, няма да стоят толкова дълго в Париж, пък може и да не искат да ги изхарчат, докато позират.

За Майк съм приготвил специален плик с чек за петдесет долара. Тайно го подавам на Лор, за да напише и тя нещо и да сложи подписа си. После му го занасям.

— Това е за теб, Майк. Не е за таксата за образование, нито за самолетен билет. Нещо допълнително, за да си купиш каквото искаш за Коледа. Признавам, че малко ни изненада, но приятно. За съжаление, още не сме добре финансово.

Той отваря плика, прочита поздравлението и не помръдва. Очите му се насълзяват. Обръща се, приближава се до елхата, вторачва се в нея и избърсва лице с ръкава на пуловера си. Гледам го и усещам, че сърцето ми се свива.

Господи, та това са само петдесет долара. Защо трябва да плаче? Дали пак не казах нещо неправилно? Да отида ли при него и да сложа ръка на рамото му или да се престоря, че не забелязвам? Божичко, колко вълнения! Започвам да се чувствам като Бен — всичко това е твърде много за мен. След две минути и аз ще избухна в сълзи, ако не внимавам. А може би трябва да направя точно това.