Уилям Уортън - Илюзии

— Божичко, Дядо Коледа наистина е идвал. Погледнете какви гигантски чорапи. И са пълни догоре.

Бях започнал да мисля, че никой няма да ги забележи, но не казвах нищо. Чаках Лор. Тя би трябвало да е тук, за да се наслади на удоволствието от труда си.

Майк и Маги също гледат чорапите. Стъписани са. Устата им са отворени. В същия миг Лор открехва вратата на хамбара. В очите й още има сълзи.

Застава на стъпалата, а Майк и Маги едновременно се приближават до чорапите.

Ники слиза по стълбата на плевника. Обула е памучния си клин и притиска няколко пакета до гърдите си. С другата ръка се държи за стълбата. Стига до най-долното стъпало и също се вторачва в чорапите.

— Боже мой! Какво се е случило? Откъде се взеха тези неща?

Силният й писклив глас е в пълен контраст със святото благоговение на другите деца. Говори така, сякаш декламира реплики от гимназиална пиеса. Върви с наведена глава. За нея разстоянието е огромно.

Лорета още стои на трите стъпала пред банята и пристяга колана на халата си.

— Господи, колко е хубаво! Чудесно е, че всички са у дома за Коледа. Ще се опитам да запомня тази сцена до края на живота си. Погледнете чорапите. Баща ви е направил най-вълшебния коледен подарък, който можете да си представите.

В стаята настъпва тишина. Само огънят пращи. Никол — превита на две и с разрошени коси — бавно и тихо оставя подаръците под елхата, сетне протяга ръка и докосва чорапа, на който е избродирано нейното име.

— Как го направи, татко? Знам, че не можеш да плетеш. Веднъж се опитах да те науча. Спомняш ли си? Кой ги изплете? Вярно, че обичаш да се правиш на невидим и си дяволски потаен, но как успя да го сториш? Чудесни са.

Мисля, че това продължава прекалено дълго. Наистина не разбирам какво се опитва да постигне Лорета.

— Чакайте малко. Нито съм изплел чорапите, нито съм ги напълнил. Имаш право, Ники, такова нещо е непосилно за мен. Бих искал да съм аз. Да бях имал нужното въображение или да се бях сетил. Но не е така. Замислете се, деца. Кой ви напомня всяка Коледа да окачвате чорапите си над камината?

Млъквам и оглеждам всички, после се вторачвам в Лорета, която продължава да стои на стъпалата.

— Тази година е Мадам Коледа. Не съм аз. Тя се преструва дори пред мен. Слез, Мадам Коледа и приеми нашия поклон. Това е най-удивителната изненада, която си ни поднасяла. Хайде, признай си.

Всички — дори Бен — започваме да ръкопляскаме. Учуден съм, че забелязвам сълзи в очите му. Мисля, че той не съзнава за присъствието им. Майк подава ръка на Лор, за да й помогне да слезе по стъпалата.

— Ура за истинския Дядо Коледа!

Маги също протяга ръце към Лорета.

— Трябваше да се досетя. Мамо, този път се престара. Двамата с татко ни разглезихте твърде много, но това надминава всичко.

Бен намества очилата си с палец. Още държи дрехите си в ръце.

— Да, благодаря, мамо. Но все пак ми се иска да беше Дядо Коледа. Нямаше ли да е страхотно?

Никол го поглежда, слага ръце на кръста си и поклаща глава.

— Господи, Бен, наистина си много глупав.

Лорета продължава да стои на стъпалата. Не поема ръката на Майк. Впила е юмруци в хълбоците си и стои с разкрачени крака — нещо нетипично за нея. Лор обикновено заема благоприлични пози. Застане ли така, очаквай неприятности. Какво ли ще бъде този път?

— Достатъчно, Уил! Прекаляваш. Наистина, забавно е да се правиш на Дядо Коледа и тъй нататък, но ти нямаш мярка. Всяка година излизаш на снега, ядеш моркови и ги плюеш наоколо. После тропаш тук, вътре с ботуши и с онези еленови копита, които издяла от дърво и държиш в хамбара. Една година си купи широк черен кожен колан и го остави на масата, след като се натъпка с оставените за Дядо Коледа курабии и мляко. Ако ядеше и пиеше колкото теб, истинският Дядо Коледа нямаше да може да се провира в комините.

На светлината на свещите сцената прилича на театрално представление. Червеният й халат блести с отразена светлина като костюм на истински Дядо Коледа. Протягам ръка да й помогна да слезе.

— Стига, Лор. Престани да се опитваш да ме победиш на собствената ми игра. Тук аз съм въображението и специалистът по нереалността. Децата пораснаха, дори аз. Само искаме да ти благодарим. Всичко, което направи, е твърде прекрасно, за да мине така, сякаш го е сторил някакъв загадъчен и митичен Дядо Коледа. Стига толкова.

Лорета се обляга на вратата и не поема ръката ми.

— Уил, това е много обезпокояващо. Как може да си толкова безчувствен? Не разбираш ли какво изпитвам? Децата мислят, че изненадата е моя , а не е така. Освен това се чувствам глупаво и не като истинска майка. Може би една истинска майка би направила това, но ти много добре знаеш, че не умея да плета. Слушайте, искам да ви задам един въпрос.