Уилям Уортън - Илюзии

Мисля пак да стана, да запаля свещичките на елхата и да открия празника с моята шумна и малко изопачена версия на „Радост за света“. Но Бен спи дълбоко, пък и снощи всички стояха до късно. Можем още да полежим.

Внимателно се обръщам и се сгушвам до Лор. Тя мънка нещо в съня си. Иска ми се да я събудя и да отпразнувам с нея чудото, което е сътворила, но няма да е честно, затова само я притискам до себе си и я целувам по рамото през памучната нощница.

Тъкмо се унасям, когато будилникът на Бен започва да писука. Нагласил го е за седем и двайсет и пет — времето, по което става да ходи на училище в Париж. Винаги го чувам. Нашият радио-часовник звъни пет минути след неговия. Ала никога не събужда Бен. И този път е същото. Вслушвам се в звуците и както обикновено, отброявам трийсет секунди, докато спре.

Обръщам глава и поглеждам през прозорчето на капандурата. Топлината отвътре стопява снега по стъклото. Това вероятно е ужасно разхищение на топлина, но пък в стаята е светло. Стените са толкова дебели, че през другите прозорци не влиза много светлина. Небето е още тъмно. Цветът му е тъмносив като на олово. Съзирам дори клоните на брезата, които са надвиснали над покрива на мелницата.

Осъзнавам, че съм затаил дъх и очаквам да чуя тропота на еленови копита и наистина долавям нещо. Мисля, че това е само ледът, който се пука под тежестта на снега върху плочите.

Обикновено не се излежавам, след като съм се събудил. Тогава ме обземат най-потискащите мисли — за празнотата, безмислеността и небитието. В известен смисъл това са моите оръдия на труда и аз мога да боравя с тях по абстрактен начин, но не и в едно ранно зимно утро.

Ала днес нямам проблеми. Аз съм доволен и щастлив — сгушил съм се до съпругата си и усещам топлината, жизнеността й и уханието на познатия парфюм. Завладян съм от загадъчността и чудото на самия живот.

На горния етаж някое от момичетата се размърдва. Вслушвам се в звуците, опитвайки се да разбера дали е станала, за да използва преносимото биде.

После чувам мотоциклета. Сигурно са Майк и Женевиев. Трябва да е луд, за да кара в този сняг, но инак го бива. Надигам се и заставам на колене. Отново целувам нежно рамото на Лор и я разтърсвам.

— Майк пристига, Лор. Мисля, че е време да празнуваме Коледа. Чорапите са много красиви. Не мога да си представя по-хубава коледна изненада. Ще запаля свещите.

Тя ме поглежда. Очите й са още замъглени от съня, но съсредоточени. Усмихва се, придърпва главата ми към себе си и леко ме целува със стиснати устни.

— Весела Коледа, Уил. Какви чорапи? Би ли стоплил малко вода за миене?

Лор се вторачва в тъмното небе.

— Не е ли ужасно, че забравихме да окачим чорапи? Сетих се, едва когато си легнах, но бях твърде уморена, за да стана отново.

Изправям се и я поглеждам. Обувам чехлите. Не съм свалил пуловера и колана. И така, Лор е решила да играе докрай ролята на Дядо Коледа. Наистина, много мило от нейна страна.

Приближавам се до полицата на камината, където е кибритът и запалвам свещите. С онези чорапи полицата изглежда призрачно очарователна и мистично вълшебна. Сякаш виждам Дядо Коледа, който седи в люлеещия се стол и се усмихва, а отблясъците от огъня го карат да примигва.

Започвам от най-големите свещи на елхата, които хвърлят отражения върху разноцветните топки. Не мога да не си помисля колко хубаво би било да има и разноцветни електрически светлинки. Ще почакаме, докато момичетата отидат в Париж.

Лорета е станала и е облякла халата си. Стои с отворена уста и гледа чорапите. В училище беше звезда в пиесата, която играеха, но днес мисля, че изпълнява най-великата роля в кариерата си.

— Боже мой, Уил! Колко са красиви. Откъде ги намери?

Тя минава покрай Бен, протяга ръце и докосва чорапите, прочитайки имената, избродирани на всеки от тях.

— Но те са плетени на ръка, Уил. А имената са избродирани най-отгоре. Великолепни са.

Лор се приближава до мен и ме прегръща. Духвам пламъчето на свещта, която държа, за да не изгоря косите й. Тя плаче. Това вече е малко прекалено. И аз съм на път да се разридая. Чудесен начин да започнем Коледа.

— Хайде, Лор, не е необходимо да плачеш.

— О, Уил, понякога си много мил. Вярно, твоята недействителна, несъществуваща и безнадеждно безразсъдна глава е пълна с онези чудесни налудничави идеи. Но това е най-невероятното нещо, което съм виждала. Обзалагам се, че си мислил и действал по въпроса още от лятото, когато ме попита дали искам децата да дойдат за Коледа. Никога няма да забравя това, каквото и да се случи.