Уилям Уортън - Илюзии

Долавям миризмата на огън. И всепроникващия мирис на влага и мухъл, характерен за нашите мръсни каменни мелнични стени. Това вероятно не е сън. Може би наистина съм един мъж, прехвърлил средната възраст, който се събужда, за да посрещне Коледа. Отново трябва да ръководя нещата, да осъществя празника и да го направя щастлив и весел, независимо от чувствата, които изпитвам.

Отварям очи. Още е тъмно като в рог. Възможно ли е да съм заспал само за няколко минути и Коледа още да не е дошла?

Измъквам от леглото тихо, за да не събудя Лор. Трудно е да повярвам, че утре ще се навършат трийсет години, откакто сме женени. Много са, но се надявам, че още нищо не е свършило. Вече не става въпрос само да издържим. Сега в нашата инерция има нещо положително, което смятам, че си заслужава да запазим. Напоследък усещам, че Лор ме гледа така, сякаш не ме познава или поне й се иска да е така. Разбирам я.

Огънят продължава да гори. Сигурно някой е станал и е сложил дърва в камината. Може би Бен. Не, той почти никога не се буди нощем. Вероятно е била Никол, когато се е върнала от танците. А може би още не се е прибрала. Часовникът ми е на кухненския бюфет и не знам колко е часът.

Разбърквам жаравата и хвърлям още две дървета. След няколко минути ще лумне буен огън. Прекосявам стаята и поглеждам термометъра. Деветнайсет градуса. Огънят е горял цяла нощ. Проверявам газените котлони, които весело блестят с отразена светлина.

Връщам се, стъпвайки на пръсти, взимам джобното фенерче и пристягам пижамата си, защото, освен че закопчалката се е развалила и ластикът се е разтегнал, долнището непрекъснато пада. Надничам през пердетата, за да видя външния термометър. Минус двайсет градуса! Разликата между температурата вътре и вън е цели трийсет и девет градуса. Сигурно това е защото в къщата има много тела, излъчващи топлина. Или одеалото, което сложих на прозореца, е повишило изолацията.

Поглеждам към елхата. Не искам восъкът от свещите да капе върху подаръците. Бен спи. Диша дълбоко и същевременно тихо.

Подаръците не са нещо особено. Тази Коледа е като всички останали.

Обзема ме обичайното коледно чувство за вина и започвам да се чудя дали сме направили достатъчно. Вероятно никога няма да го сторим. Дори изведнъж да станем милионери, може би пак няма да мога да купя достатъчно неща за Коледа. В такъв съдбоносен момент аз винаги имам усещането, че съм пропуснал нещо и съм се провалил.

Нахлузвам чехлите и обличам пуловер върху пижамата. Слагам си и колан, за да не пада панталонът. През зимата винаги спя с вълнена шапка. Смъквам я над ушите си. Леглото ни е точно до студената западна стена, където е прозорецът. През пукнатините на камъка духат мразовити ледени ветрове.

Внимателно изкачвам трите стъпала и отварям вратата за хамбара горе. Господи, колко е студено! В банята е светло. Облекчавам се със силна струя, тихо и продължително, и пускам водата. Учудващо е, че водата в тоалетната чиния не е замръзнала. Сигурно защото е пускана достатъчно често. Оставих водата в мивката да тече бавно и я чувах, когато се будех, така че канализацията не е замръзнала. Поне аз мисля, че е така. Надявам се.

Двамата с Майк сме прекарали много студени утрини на долния етаж, с бутилка с газ, дълъг маркуч и кибритени клечки, за да подгряваме медните тръби там, където водата извира от земята, минава по външната стена и отива в мазето и после нагоре, към мивката, опитвайки се да разтопим проклетия лед. Започне ли да се пука, ледът пращи и това е най-хубавата музика за мен. Пускам още вода. Изливам малката тенджера, в която се отича водата от спуканото казанче зад тоалетната чиния. Вероятно заради него водата не замръзва.

Сега идва ред на най-трудното — да сляза в мазето и да донеса подаръците, които съм скрил. Надявам се, че никой не е претърсвал мелничния механизъм, макар че подаръците не са нещо особено. Успях да запазя в тайна поне формата за печене на вафли. Лорета се престори, че не забелязва миксера „Молине“, но сигурно го е видяла, докато чакахме на опашката в „Карфур“. Тя е роден Шерлок Холмс.

Купил съм й и шишенце „Екюсион“. Един приятел го взе от безмитния магазин в Париж, но тя сигурно знае и за това. Няма начин. Всяка Коледа й подарявам един и същ парфюм. Това е наша традиция.

Мога да отворя шишенцето и да усетя уханието на Лорета — на орлови нокти, което ми напомня за лято, паркетин и коледни курабии и ме връща в детството.

За Майк не съм купил нищо. Мога да му дам видеоиграта „Бойни кораби“, която взех за Бен. Знам, че Бен обича да я играе. Майк също я играеше, когато беше по-малък. Но е ужасно детинска за един двайсет и пет годишен мъж, дори за петнайсет годишно момче. Ала какво друго да му подаря? Той наистина ни изненада.