Уилям Уортън - Илюзии

Тя се отдръпва и се вторачва в очите ми. Разплаканото й лице разцъфва в усмивка.

— Извинявай, скъпи. Такава съм си. В най-важния момент ми се налага да ходя по нужда. Ей сега ще се върна. Стой, където си.

Тя се освобождава от прегръдките ми, минава покрай елхата и изкачва трите стръмни стъпала към хамбара.

— Внимавай, Лор. Там е замръзнало, но тоалетната работи. Не знам защо водата продължава да тече. Да запаля ли и другите свещи?

Тя ми се усмихва през рамо.

— Не забравяй да стоплиш вода, скъпи.

Лор носи нещо увито в хартия. Пак ли се е свършила тоалетната хартия? Маги веднъж се оплакала на Лорета, че когато е тук, никога нямаме тоалетна хартия. И оттогава Лорета складира по десетина рула. Трудно им намираме място.

Тръгвам към кухнята. Лор се държи много странно. Ужасно е разстроена. И с двама ни е така. Но това, че се преструва за чорапите, после се разплаква и избягва, е истинска лудост.

Безспорно, щеше да бъде хубаво, ако бях малко по -чувствителен или не толкова чувствителен. А онези ридания са безсмислени — Лор много рядко плаче. В това отношение е като мъж — не показва чувствата си.

Може би наистина й се е наложило да отиде в тоалетната. Сутрин това е по-скоро мой проблем, но неизвестно защо, тази година всичко в мелницата е различно.

Напълвам чайника — както обикновено догоре. Запалвам най-големия газен котлон и слагам водата. Няколко капки се разливат и цвърчат. Аз съм човек, който се възхищава от красотата на кибритената клечка, на лекотата, с която тя се запалва и как лумва газта — тихо и настойчиво затопля водата, която дори не се е наложило да донеса от кладенеца.

Навярно не израснах правилно в умствено отношение. В мен продължава да живее едно дете. Нещата от живота, с които би трябвало да съм свикнал, още ми се струват чудеса. Но в такъв случай, може би не забелязвам чудесата, които стават наоколо. За мен те са непознати и невероятни. Дори нямам чувството, че живея в същия свят като всички останали. Сякаш съм извънземен.

Маги слиза по стълбите. Облечена е в яркочервена пижама с розов ластик на глезените и китките. Стъпва на пода. Обула е дори пухкави червени чехли.

— Харесваш ли ме, татко? Приличам ли на Госпожа Коледа? Как искам Сет да е тук.

Поглежда ме. После спира и ококорва очи.

— Божичко! Приличаш на пират, който се е загубил в някой бедняшки квартал. Откъде намери този шантав костюм?

— Много си красива, Маги. Развеселяваш мрачното и студено коледно утро.

Чакам я да забележи чорапите. Тя се приближава до умивалника и се взира в огледалото. Бен е отворил очи. Ако не беше това движение, човек не би разбрал, че се е събудил. Бавно протяга ръка, взима очилата си и се вторачва в часовника с калкулатор.

— Коледа ли е вече?

Маги отива при него. Завързала е косите си с меко парче червен вълнен плат. Отива й и подхожда на чорапите. Навежда се над Бен и импулсивно и нервно го целува. Той е уязвим и безпомощен.

— Разбира се, глупчо. Какво мислиш, че е?

Чувам, че долу Майк отваря вратата и тропа по стъпалата. Бутва с глава капака и го вдига. Сложил си е червено-оранжево мотористко яке и черна вълнена шапка на оранжеви ивици. Сигурно ги е взел назаем от Морис.

Лицето му е по-червено и от дрехите. Метнал е някакъв сак на рамо и прилича на Дядо Коледа от Ангелите на Ада.

— Весела Коледа на всички. Къде е мама? А Ники?

От горния етаж се разнася неясен и сънен глас.

— В леглото съм, Майк. Там, където би трябвало да е всеки разумен човек. Защо сте станали, преди слънцето да се е показало над хълма? Трябва да сте откачили.

Майк сваля шапката и якето си и ги окачва до вратата.

— Нали знаеш, че това е семейна коледна традиция, Ники. Винаги ставаме рано. Никога не се излежаваме, докато слънцето изгрее. Може да пропуснем Дядо Коледа. Трябва да спазваме обичаите.

Господи, колко е прав Майк! През последните двайсет и пет години, дълго преди да се зазори, ту единият, ту другият скачаше от леглото и питаше дали се е съмнало. Когато бяха малки, това започваше още в единайсет часа на Бъдни вечер.

Предполагам, че във всяко семейство е така, но в нашето винаги всичко се преувеличава. Чуваме, че Ники става.

— Добре. Идвам. Между другото, колко е часът? Пет сутринта?

Бен седи на ръба на леглото си. Отново поглежда часовника.

— Сега е точно седем и трийсет и четири. Може да се каже, че е Коледа сутринта.

Той провесва крака от леглото и нахлузва огромните си чехли. Взима дрехите си и тръгва към студената тоалетна. Преди да влезе или да успея да го спра, той вижда чорапите и се вторачва в тях.