Уилям Уортън - Илюзии

И какво ще остане за Бен? Ще получи пушка, но вече я видя. Мога да му дам мотоциклета си. Скоро ще бъде достатъчно голям, за да го кара законно, но и без това тук няма кой да го спре. Въпросът е, че той никога не е проявявал интерес към мотоциклетите, нито дори към велосипедите. Понякога го возя, но за него това е само начин за придвижване от едно място на друго. Не изпитва никаква тръпка.

Тихо спускам капака над главата си. Тук долу е повече от студено и толкова влажно, че въздухът пронизва белите ми дробове. Водата, която е изтекла под вратата и стената, е замръзнала. Не си спомням това да се е случвало преди. Тази Коледа сигурно е най-мразовитата от всички досегашни. Трябва да преместя горе виното и безалкохолните напитки, преди шишетата да са се пръснали от леда.

Осъзнавам, че не съм поглеждал навън, за да проверя дали още вали сняг. Надничам през прозореца на мазето. Не виждам почти нищо заради останалите от лятото паяжини. В трескавото си почистване съм забравил да измия този прозорец.

Избърсвам стъклото. Да, снежната покривка е около трийсет сантиметра, но вече не вали. Стоя на ледения гранитен под, взирам се навън и треперя. Обзема ме някакво странно вълнение — все едно умирам. Успокояващо е. Не ме плаши и само за миг изпитвам чувството, че се отдалечавам от всичко.

Трудно ми е да се отдръпна от прозореца.

Внимателно се качвам на мелничарската фуния и отстъпвам назад по гигантските зъбчати колела, които преди години са движили воденичните камъни. Подаръците са там. Върху тях е паднал малко сняг. Взимам ги.

Не сме купили нищо и за момичетата. Само онези портрети, които поръчахме. Това беше най-доброто, което можахме да измислим. Лор написа поздравленията. Двамата се подписахме и сложихме вътре по двайсет долара — парите, които преди две години ни останаха от последното пътуване до Щатите.

Идеята за портретите ми харесва. Ще ги рисува Жо, един дългогодишен мой приятел. Момичетата го познават и обичат. За тях ще бъде приятно преживяване да седят в уютното му ателие и да разговарят с него, докато ги рисува. Жо е интересен събеседник.

Едно от нещата, които ме изумяват у него, е колко много обича хората. При това, такива, каквито са. В същото време, макар да звучи парадоксално, той ги обича и такива, каквито биха могли да бъдат. На всичко гледа с любов и вярва на онова, което вижда. Отнася се така не само с хората, но и с пейзажите и натюрмортите. Влага себе си и своята вяра във всяка картина и я превръща в реалност. Погледна ли някоя от творбите му, аз имам чувството, че въртележката на живота сякаш е спряла и за пръв път виждам ясно и спокойно.

Пъхам подаръците под мишница и забързвам нагоре. Вдигам капака и топлината ме лъхва като дъха на самия живот. Миризмите на горящи дърва и на топли камъни са се слели в нещо неповторимо.

Задрасквам името на играта „Бойни кораби“ и пиша „За Майк“. Надявам се, че Лорета има някакъв допълнителен подарък за мен. Всяка година ме изненадва с нещо специално. Всъщност, прави го всеки ден. Тя е непредсказуема. И най-странното е, че никой не забелязва тази нейна особеност.

Стоплям ръце над огъня. Пламъците са буйни. Използвам една скиорска щека вместо ръжен, за да разбутам дървата. И в същия миг забелязвам чорапите. Как не съм ги видял досега? Може би не са били там. Не мога да повярвам на очите си!

Окачени са от единия до другия край на полицата на камината, а огънят хвърля червеникави отблясъци върху тях. Огромни са и плетени на ръка. На всеки е избродирано име. Има чорап дори за Майк. И за Женевиев! Вторачвам се и не мога да го проумея. Сякаш са се появили от нищото.

Радвам се като дете. Наистина ще бъде Коледа. Чорапите ще компенсират всичко. Стоя там и сияя. Огънят и вълшебните отблясъци по чорапите ме карат да затая дъх. Обръщам се и поглеждам часовника си, който е на кухненския бюфет. Седем и седем минути. Утрото на Коледа!

Знам, че няма да заспя, но отново се вмъквам в леглото и чакам да се зазори. Наистина съм взел най-подходящата за мен жена. Как е възможно да съм бил толкова умен на младини? И как е успяла да направи онзи номер с чорапите след всичко, което става в живота й? Може би е поръчала да й ги изпратят по пощата от Париж до мадам Калве и после ги донесла тук, докато сме били на вечеринката. Кой ли ги е изплел? Вероятно мадам Сибела, италианката, която живее над нас в Париж. Тя вечно плете нещо. Веднъж Лор я помоли да изплете чорапи за нея и за Сет.

Господи, каква страхотна идея. Чудя се какво ли е сложила в тях. Наистина имам чувството, че съм дете, очакващо коледното утро. Толкова съм развълнуван, че е изключено да заспя.