Уилям Уортън - Илюзии

Избърсвам сълзите, но те продължават да се стичат по лицето ми. Сподавям риданията. Не искам да будя Пег. Нямам желание да разговарям с никого, да обяснявам и да изслушвам другите. В този живот има някаква загадка.

Досега не вярвах в това, но сега искам тази загадъчност да съществува. Да се уповавам на нея, без да разполагам с доказателства. Ей-така, без нищо. Може би защото сега знам някои неща. Ако ще ставаш човек на изкуството, трябва да умееш да вярваш в нещо. В каквото и да е. А аз съм забравила какво е вяра. Умишлено съм си я избила от главата. Докъде ли може да стигне човешката глупост?

Светът ми се струва противен. Ако имах близък човек до себе си, всичко щеше да бъде по-различно. Може би единственият смисъл в живота е да се забавляваш. Весела Коледа!

Трябва да поспя, защото утре тук ще бъде истинска лудница.

Вероятно плача от радост. Само че нямам такова чувство. А може би е така, но не го съзнавам. На татко това би му харесало.

Още е тъмно. Заспал съм. Отварям очи и виждам, че Ники слага дърва в огъня. Надявам се, че ги нарежда правилно, защото не си спомням да се е занимавала с паленето на огъня. Справя се добре и аз отново затварям очи, за да проверя дали мога да изпадна в полусънно състояние. С премрежен поглед наблюдавам как пламъците стават все по-буйни.

По дяволите, тази Коледа е само една преструвка! На камината няма окачени чорапи, нито изненади за сутринта. Вярно, че под елхата са наредени подаръци, но аз знам какви са, а самият Дядо Коледа не е донесъл нищо. Няма ли трепет и загадъчност, Коледата не е истинска.

Бях толкова уплашен и развълнуван — нямах навика да заспивам на Бъдни вечер. Предполагам, че наистина съм заспал, защото друг път мама и татко винаги успяват да наредят подаръците под елхата, без да разберем. Мислех, че ще стоя буден цяла нощ.

По дяволите, никак не искам да пораствам! Нямам нищо против да ставам по-едър и силен, пенисът ми да се уголемява, да се окосмявам и да ми никне брада. Това е забавно — все едно гледам как поповите лъжички се превръщат в жаби. Но да си възрастен изглежда съвсем не е забавно.

Ники, Маги и Майк не приличат на щастливи хора. Само си доказват един на друг колко са велики. И вечно гледат дали някой забелязва колко са пораснали.

Нищо не е естествено. Тази Коледа дори татко се държи като възрастен. Няма време да играе с мен. Само тича насам-натам, оправя това-онова, разнася разни неща и се преструва, че нищо не се е случило.

Беше ми приятно, когато приготвяхме курабиите, но лично аз не свърших нищо съществено. Ники, Маги и Майк направиха почти всичко. Не, тази Коледа е само една преструвка, а още колко Коледи ми остават да прекарам тук?

Честно казано, никой в училище вече не знае да играе. Мислят ме за луд, когато донеса някое от самолетчетата си и го пусна да лети над футболното игрище. Сигурен съм, че съучениците ми искат да играят с мен, но се страхуват някой да не помисли, че се държат като деца. Дори Серж. По-рано винаги го убеждавах да поиграем на „Бойни кораби“ или на нещо друго, но сега и той се бои да играе с мен, защото другите ще му се подиграват.

Единственото, за което всички мислят, е да се правят на големи — пушат цигари, дъвчат тютюн като бейзболисти от висшата лига, говорят колко бира са изпили в събота и неделя, колко им е лошо, как са откраднали алкохол от родителите си или взимат наркотици.

Момчетата говорят за момичета — как ги опипвали в храстите и коя им позволила да направят оная работа. Предполагам, че и момичетата говорят за момчета — кой има най-големи мускули или най-дълъг пенис. Знам ли?

Другото, за което говорят, са онези безумни хватки от карате или джудо. Вървят и се блъскат, но и това не е игра — само се преструват на големи, и то на смахнати. Никой не се смее. Правят го, само когато се подиграват на някого.

Пък и момичетата не мислят за нищо друго, освен как изглеждат и с кого имат среща да ходят на танци или на кино. Много бих искал да познавам някое сериозно момиче, с което да мога да разговарям. Половината удоволствие от четенето е да споделяш с някого какво си прочел. Единственият човек, с когото разговарям за книги, е татко, но и той вече не чете. Романите на мама не ме интересуват. Във всичките се разказва за някое хубаво бедно момиче, което се омъжва за богат земевладелец или за проповедник.

Татко не иска да прочете повечето книги, които аз харесвам — за войната или нещо подобно. Най-много да прегледа някоя научна фантастика, и то, ако е от автор, когото той смята за добър — Хайнлайн, Кларк или Азимов. Много скоро изобщо няма да има с кого да разговарям.