Уилям Уортън - Илюзии

Една нощ, след като сме се любили, казвам на Спайк, че искам да имам бебе. Той лежи по гръб, а главата ми е на гърдите му. Спайк не помръдва. Това се случва често и ти не си сигурен дали те е чул, защото се бави с отговора си. Накрая прокарва пръсти през косите ми.

— Щом искаш, Ник, аз нямам нищо против. Твоя работа. Моята е да правя скулптури. Но не мога да бъда баща на детето. Пък и точно сега не искам. Няма място. Онези камъни и скали са децата ми. Ще имам чувството, че ги изоставям. Разбираш ли?

Разбирам и знам, че той говори сериозно. В живота му едва има място за мен. Дори аз го притеснявам. Лежа будна цяла нощ и с мъка сдържам сълзите си.

На сутринта му казвам, че заминавам. Той работи върху един огромен, почти вертикален каменен блок. Два дни го влачихме от сухото дере. Спайк никога не ми казва какво ще прави. Чака да се досетя. Казва, че самата скулптура трябва да говори.

Той спира, стиснал в ръце чука и длетото — така, както го видях за пръв път. По тялото му се стича пот.

— Щом така искаш, Ники, добре. Можеш да стоиш тук, колкото желаеш. Както решиш. Ще ми липсваш.

Мисля, че последното изречение беше единствената лъжа, която ми е казвал.

Натоварихме моите вещи на пикапа и той ме закара чак до „Ла Джола“. Не разговаряхме много. Нямаше какво да си кажем. Остави ме пред входа на университета. Знаех, че Ейми Лу ще ме приеме. До началото на следващия семестър имаше само няколко дни. Спайк зави и потегли, като ми махна за довиждане. Гледах го и усещах колко много искам да имам нещо от него. Каквото и да е. И тогава реших, че ще намеря начин да забременея.

Записах се в последната минута и лекциите започнаха. Всичко ми се струваше още по-скучно и тъпо от преди. Копнеех да се върна при Спайк, но някак успявах да се преборя с желанието си. Получих писмото, в което татко ме канеше да се съберем за Коледа и започнах да кроя планове и да разучавам някои неща. Обадих се по телефона и се учудих, когато татко отговори. Попитах го дали ще има нещо против, ако доведа един приятел.

— Стига и ти да дойдеш, Ники. Ще кажа на майка ти. Сигурен съм, че няма да възрази.

Установявам, че със студентската си карта ще мога да взема два билета за отиване и връщане с парите за самолет, които татко ще ми изпрати.

Родителите ми нямат представа, че пет месеца съм живяла в пустинята със Спайк. Не си пишем често. Ейми Лу бе събрала пощата ми и когато се върнах, видях писмото от татко. Беше го писал преди месец.

Първо отидох в Армията на спасението и намерих сравнително запазено парче дунапрен, дебело десет сантиметра. Само за десет долара. Беше съвсем малко използван. После купих бутилка вино и я увих в дунапрена. Завързах го с въже, за да мога да го нося на гръб. Ейми Лу се съгласи да ме закара до онова място на магистралата, но беше крайно възмутена от мен. Бях й разказала всичко, но тя имаше друго отношение към мъжете и не ме разбра.

Много е горещо. Стигам дотам, но не виждам Спайк. На пръв поглед в жилището му цари истински хаос. Но аз вече знам, че всяко нещо си има място. Спайк е нечистоплътен, но подреден. Храната и инструментите му са грижливо наредени. Само дето не разтребва и почиства по традиционния начин.

Пикапът го няма, затова предполагам, че е някъде в сухото дере и търси камъни. А може би е в града. Решавам да чакам.

Залавям се за работа. Навивам стария дунапрен и го завързвам с въжето, което съм донесла. Правя нещо като стол. Единственият тук. Разстилам новия дунапрен на мястото на предишния. Господи, изпитвам удоволствие, само като го гледам. Дано Спайк не си помисли, че се опитвам да контролирам живота му. Това беше единият от въпросите, по които спорехме. Исках ли да преместя нещо, трябваше предварително да му казвам. Спайк твърди, че можел да работи в това ателие със завързани очи, защото знаел къде се намира всичко и когато нещо се променяло, не се чувствал същият. Рискувам.

Слагам виното в сянката на канчетата за вода. И там е топло, но няма по-хладно място. Вече се потя като прасе.

Опитвам се да запаля огън, за да сготвя нещо за ядене, когато чувам бръмченето на пикапа. Толкова съм нервна, че не мога да стоя на едно място. Иска ми се да изляза и да го посрещна, но насила сядам на новия „стол“.

Спайк дръпва ръчната спирачка, тряска вратата и обувките му започват да скърцат по каменните отломки. Насочва се към канчетата с вода и ме съзира. Вторачва се в мен, без да каже нищо. Аз ставам.

Сетне се приближава и ме прегръща. Вкопчвам се в него като в живота — неговия и моя. Почти съм забравила как мирише. Ако някой успее да бутилира този мирис и да го продава на мъжете, жените ще пощуреят.