Уилям Уортън - Илюзии

Спайк слага ръце на раменете ми и се дръпва назад. Още не ме е целунал.

— Каква огромна изненада. Изглеждаш страхотно, Ник. Тъкмо си мислех за теб. Дълбаех дупка в един голям камък и толкова се възбудих, че си спомних колко хубаво си живеехме двамата.

Той поглежда натам, където обикновено е проснат дунапренът му.

— Божичко. Виж ти. Това място се превръща в луксозен палат.

Сетне съзира стария дунапрен.

— По дяволите. Имаме дори стол. Страхотно.

Спайк подсмърча и подозрително оглежда хранителните си запаси.

— И дори си разтребила тая бърлога на греха. Да бъда проклет!

Взимам бутилката и му я подавам.

— Виното изглежда много добре, Ник. Но в момента онова легло ми се струва по-хубаво. Какво ще кажеш?

Отново се отпускам в прегръдките му и той ме вдига на ръце. Разсъбличаме се толкова трескаво, че кракът ми се схваща, докато се опитвам да събуя обувката си, без да я развързвам. Ала не усещам нищо друго, освен Спайк. Той е обезумял — напълно отговаря на представата ми за мъж, който живее сам в пустинята и дълго не е виждал жена. Направо ме плаши. Може би наистина е като Чарлс Мансън и първият път ми се е разминало по чудо.

Най-после се успокояваме. Изтощени сме. Протягам ръка и взимам виното. Този път съм донесла тирбушон. Измъквам тапата, а Спайк ме наблюдава. Редуваме се да пием от шишето — бавно и наслаждавайки се на вкуса. Спираме да пием всеки път, когато Спайк се възстанови. Още не сме разговаряли. Чакам подходящия момент, когато той сам повдига въпроса.

— И така, връщаш ли се при мен, Ник? Както вече казах, когато заминаваше, винаги си добре дошла.

— Не е толкова лесно, Спайк.

Устата му е пълна с вино. Преглъща бавно.

— Няма лесни неща.

— Спайк, остави ме да бъда сериозна само няколко минути и това ще бъде всичко.

Той пак отпива и кима, вторачил поглед в нагънатия метален таван на къщата си.

— Искам да имам дете от теб. Знам, че в живота ти няма място за мен, нито за бебето. Разбирам и уважавам това.

Спирам да говоря и чакам. Той още държи виното в устата си и съзерцава металния таван.

— Ще гледам бебето сама. Ще отида да родя във Франция, при родителите си. После ще се върна в Калифорния и ще оставя държавата да се грижи за мен като самотна майка. Проучих всичко и ще живея с онова, което ми дадат. Знаеш, че мога да се оправям с малко пари.

Той преглъща и ме поглежда.

— Ти си ненормална, Ник. Не мога да участвам в такова нещо. Знаеш, че все някак ще съумееш да ме обвържеш. Познаваш ме добре. Аз дори не позволявам да докоснат камъните, които извайвам. Мога да се посветя на бащинството и да загубя контрола над живота си. Съзнаваш това, нали?

Провалям се. Опитвам се да започна отначало, но с мъка сдържам сълзите си.

— Добре, да забравим този въпрос. И без това първо искам да разговарям с родителите си. Те заслужават поне това. Но има и още нещо. Татко ми изпрати пари да отида при тях за Коледа. Ще стигнат и за двама ни. Семейството ми прекарва празниците в една долина с повече камъни, отколкото някога можеш да изваеш. Бих искала да се запознаеш с мама и татко. Може да отидем до Париж, където ще видиш скулптурите на Майо, Роден и Худин. Какво ще кажеш?

Убедена съм, че той пак ще отпие от виното, затова взимам бутилката от ръката му и вместо него, пия аз. Лягам по гръб и чакам. Както обикновено, Спайк мълчи и се бави с отговора. Решавам да чакам до утре — щом той иска така. Ала Спайк проговаря.

— Ще започна отзад-напред, Ник. Не искам да видя онези скулптури и стари градове. Аз нямам нищо общо с тях. И без това не мисля, че съм голям скулптор — само дялкам камъни и бъркам цимент. Произведенията ми нямат нищо общо с онези в музеите. Сигурен съм, че родителите ти са приятни хора, но не желая да се запознавам с тях. Трудно общувам. Затова обичам камъните — не се движат и са последователни. Пък и не мога да зарежа всичко това. Някой смахнат може да дойде тук с чук или с динамит и да унищожи всичко, което обичам. Постоянно ще се притеснявам.

Знаех, че ще реагира така. Преглъщам виното, което държах в устата си, докато той говореше.

— Добре. Не искаш да бъдеш баща, нито да дойдеш във Франция. Разбирам те. Наистина. Мисля, че си се вкопчил в себе си, в лудия у теб и в онези камъни. Освен това смятам, че може би си най-големият скулптор на нашето време. Никога няма да си простя, ако по някакъв начин разруша чудесния творчески свят, който си създал за себе си.

Вярвам на думите си. Но премълчавам факта, че Спайк ще бъде баща, независимо дали го знае или не. Това не може да нарани чувствата му.