Уилям Уортън - Илюзии

Поемам по последния завой, минавам покрай кръста встрани от пътя и виждам мъглявите светлини на Лини. Площадът се изпълва с коли. Там има и паметник на загиналите във войните: най-много в Първата световна, неколцина във Втората и само един в Алжир. Паметникът представлява статуя на пехотинец. Той стои в мрака, ръждясал, покрит със сняг и вторачил незрящ поглед в заснежената река. Статуята вероятно е „по-реална“, защото много повече хора я виждат, помнят и честват, отколкото онези, заради които е изваяна — всички отдавна изгнили в земята в различни краища на света. Този войник трябва да стои в родината си и да пази това място, църквата, приятелите си и потомците им.

Изтупвам крака, за да ги отърся от снега и се настанявам до страничната врата, която се намира на половината разстояние от олтара. Това е обичайното ми място. Сядам там, защото винаги мога да се измъкна, ако литургията стане скучна.

Проповедникът е голям загубеняк. Предполагам, че епископът изпраща тук само такива. В района има множество болни и възрастни хора, а той никога не ги посещава и утешава. Непрекъснато обикаля с автомобила си „Симка“ и ходи на гости на всички „знаменитости“ в радиус от петдесет километра. В крайчеца на устата му вечно е втъкната тъмножълта цигара „Галоаз“ и той говори, без да я маха оттам. Пали я често, сякаш е лула, но явно не може да я поддържа запалена, защото е просмукана със слюнка. Облича се в тъмносиво, вместо в черно, дебел е и смърди. Собствениците на големи къщи и имения в района вероятно се страхуват от посещенията му.

Не виждам каква е ползата от една проповед, но ако можех поне да разбирам какво говори, това би ми помогнало. Мисля, че е заради цигарата или защото говори на силен морвански диалект. Ала се оказа, че никой от местните хора не го разбира.

Филип твърди, че не знае такъв диалект, а той е чувал множество наречия, докато е бил в Алжир като пехотинец по време на онзи налудничав френски период.

Проповедникът изважда цигарата от устата си, само когато застава на олтара и се опитва да общува с хората, но дори тогава речта му е неразбираемо мърморене. Младите му помощници, децата на мосю Пинсон, непрекъснато се смущават и грешат и мосю кюрето прахосва половината време, предназначено за литургията, да ги насочва. Евангелието и проповедта са неразгадаеми. Що се отнася до религиозното стимулиране, по-добре е човек да гледа празна стена.

Но аз съм тук и както обикновено размишлявам по време на морванската коледна литургия. Първо правя кратко визуално пътешествие по четиринайсетте картини, изобразяващи мъките на Исус. Мисля за родителите си и какво е да си мъртъв. Опитвам се да почувствам какво означава да си жив и да се носиш на онова вълшебно килимче, наречено време.

Мадам Полико, съпругата на кмета, е подредила коледната украса с яслата и младенеца, която се намира точно пред мен. Вдигам глава, за да видя дали някое от действащите лица или животните не е на мястото си и дали има нови, но всичко е както преди. Това ми вдъхва увереност. Затварям очи и се опитвам да се пренеса две хиляди години назад и да се прехвърля от влажния и студен Морван в онази суха пустиня. Не се получава.

Коленичил съм, така че мога да мина за религиозен фанатик. Смесицата от миризмите в църквата е едно от нещата, заради които съм тук. Дрехите на енориашите ухаят на камфор. Ароматът на стария тамян се примесва с пресния, а стените миришат на вар и същевременно на влага и плесен. Господи, ако тук не мога да се измъкна от привидната простота, че съществувам, тогава къде другаде? А може би наистина съм реален .

Ставам, коленича или сядам в зависимост от хода на литургията. Гледам какво правят хората пред мен. Тук, както и в Америка, няма последователност в литургията. Огромната мрежа на Ватикана явно е претърпяла провал.

Пея френските коледни песни, най-вече „Роди се Божи син“. След обичайното несигурно начало, всички започваме да пеем с удоволствие. Гласовете ни и телесната топлина временно надделяват над тишината и уханието на гробове. После се нареждам на опашката за причастие, взимам в ръка нафората — светотатство за моята младост — и я слагам в устата си да се разтопи. Вкусът й е нещо, което не се променя. Когато бях малък, мислех, че в нафората има вино. Тогава още не бях проумял практичните аспекти на светото причастие. Едва на десет години разбрах, че само свещеникът може да приема пълно причастие — хляб и вино. Но си въобразявах, че има вино.