Уилям Уортън - Илюзии

Местният танц се нарича буру . В звученето на музиката има нещо староирландско, шотландско или може би баварско. Традиционните инструменти са акордеон, цигулка и нещо като гайда. Танцът се състои предимно от тропане.

Има лесни за усвояване движения, но аз все ги забравям и всяка година трябва да ме учат наново — вече за дванайсети път. После има въртене, полюшване и смяна на посоката при по-мистичните елементи на музиката.

Онези, които не танцуват, пляскат с ръце и тропат с крака, а всички крещят и свиркат. Забавно ми е в продължение на един-два танца, докато го науча, но сетне еднообразната музика ме отегчава. Макар да сменят грамофонните плочи, струва ми се, че мелодията е една и съща.

Вървим покрай езерото и си светим с фенерче. Къщата на мадам Калве е осветена. Надявам се, че никой няма да повдигне въпроса за моето падане във водата.

Трябва да е било след третата или четвъртата Бъдни вечер, когато на връщане цамбурнах в езерото. Дълбочината на онова място беше само около метър, но това беше най-смешното, което се случи. Лорета беше убедена, че съм пиян и аз наистина бях пил. Вината са едни от най-хубавите през годината, но аз бях по-скоро уморен, а краката ми — вцепенени от тропането.

Почукваме на вратата и влизаме след груповия вик „Entrez“ . Местата ни са запазени. Следва истинска вихрушка от целувки и благопожелания. Целувам повече сбръчкани лица отколкото много мъже правят през годината, с изключение вероятно на геронтофилите. Ръкуването с всички тези съсухрени и подпухнали пръсти е още едно изпитание. Но се научих да се справям и с него — задържа ли ръката си или я отдръпна рязко, пръстите ми ще бъдат смачкани.

Настанявам се между мадам Лемоан и мадам Калве. Причината да седя там е, че и двете не обичат стриди и ги трупат в моята чиния.

Не броя, но вероятно изяждам около петдесет, като по този начин удвоявам годишната си консумация. Много са вкусни. Любимият ми вид. После се залавям с двойна порция кървавица и с една от карантията. Няма да успея да стигна до основното ястие — бъдника.

Пийвам още вино и се опитвам да се отпусна и да не бързам. Искам тази нощ да се наспя добре, за да се чувствам страхотно на Коледа.

Свинското е чудесно. Отрязали са филето около рибиците и са го препекли. Сготвили са го с бира и лук и са го поднесли с варени картофи. Хубаво е, че пак се правя на прасе. Мисля, че в случая сравнението е дословно. Но си сипвам втори път.

Следва бъдникът и пенливото вино. Шампанското е твърде скъпо и селяните са донесли бяло вино от региона покрай Лоара. Вдигаме наздравица. Виждам, че Маги и Лор се готвят да се измъкнат крадешком, а Филип и Патрик се замерват с топчета хляб. Не след дълго ще започне истинска вакханалия.

След бъдника Жак Калве изважда пет бутилки местно вино и ги трясва на масата. Има достатъчно пиене, за да напълним три-четири приюта за алкохолици. Филип включва грамофона — малък, преносим и поставен на масата, до типичната морванска миниатюрна елха — и слага една от изтърканите плочи с местна танцова музика. Време е за тропането.

Учудващо е, че вече никой не се срамува и притеснява. Сигурно виното е помогнало. Патрик и Жак преместват масата и аз грабвам ръката на мадам Лемоан. Нареждаме се за танца. Макар на осемдесет и с прекаран инфаркт, тя е една от най-добрите танцьорки в селото. Мадам Калве танцува с Маги. Никол хваща Пол. Музиката засвирва и ние започваме да тропаме, да се въртим и да се полюшваме, блъскайки се в масата и големия стенен часовник. Води ни Кати, дъщерята на мадам Калве. Тя танцува с Патрик, а Филип с Лорета. Още никой не се е напил, но настроението е приповдигнато. Лор се усмихва. Лицето й е като на актриса от японския театър Но.

Изиграваме три танца. Сега е моментът да се пие от местното вино. Отново си казваме „Наздраве“ и мъжете изпиват тази отрова. Аз сърбам на малки глътки и внимателно. Ники и Маги кашлят и от очите им бликат сълзи. Трябваше да ги предупредя. Лор държи чашата си и се усмихва, но не пие, после незабелязано я оставя на масата. Поглежда Маги и двете започват да се промъкват към вратата. Ники им прави знак, че ще остане. Пол я държи за ръката с огромната си лапа. Лицето му е зачервено. Усмихва се искрено, Филип слага отново първата плоча и всички ставаме. Чашите пак се пълнят с вино. Трудно е да се каже дали ще паднеш от пиене или от умора. Някои изчезват за малко, после се връщат. Тази година не хвърляме толкова много храна както друг път. Не знам дали това е признак на благоденствие или на задаваща се лоша реколта. Все едно да предсказваш какво ще бъде времето, като гледаш дали кравите стоят или лежат. Май имаше някаква връзка, но не мога да си спомня каква.